При тези оскъдни улики случаят можеше да бъде разплетен само по един начин — ако някой има неблагоразумието да се похвали, че е отмъкнал портфейл близо до кметството. И ако този, на когото се е похвалил, бъде заловен за наркотици, домашно насилие или дребна кражба и изпее самохвалкото.
За Линкълн Райм това престъпление, този завършил с убийство грабеж, беше смърт, наблюдавана отстрани. Исторически. Теоретично.
Една възможна гледна точка.
Друг начин да гледаш на смъртта, е със сърцето — когато човек, с когото си бил тясно свързан, напусне този свят. И другата смърт, за която мислеше Райм в този ветровит, мрачен ден, го вълнуваше много повече, отколкото убийството при опит за грабеж.
Райм нямаше много близки хора, но това не се дължеше на здравословното му състояние (имаше квадриплегия, тоест бе парализиран от врата надолу). Не, той не си падаше по общуването с хора. Той бе човек на науката. Човек на мисълта.
О, имаше някои близки приятели, роднини, любими жени. Съпругата му, вече бивша.
Том, болногледачът му.
Амелия Сакс, разбира се.
Вторият мъж, който бе умрял преди няколко дни, в известен смисъл му беше по-близък от всички други по една причина: той предизвикваше Райм както никой друг, принуждаваше го да преминава границите на собствения си ум, да предвижда, да планира и да си задава въпроси. Принуди го и да се бори за живота си — защото едва не го уби.
Часовникаря бе най-интересният престъпник, когото беше срещал. Човек с много лица, Ричард Логан беше наемен убиец, но организираше и всякакви други престъпления, от терористични атаки до грабежи. Работеше за всеки, готов да му плати тлъста сума — стига, разбира се, поръчката да съдържа достатъчно предизвикателство. А това бе същият критерий, според който Райм решаваше дали да поеме или не даден случай като консултиращ криминалист.
Часовникаря бе един от малкото престъпници, способни да го надхитрят. И въпреки че Райм най-накрая успя да заложи капан, с който да вкара Логан в затвора, споменът от няколкото неуспешни опита преди това още болеше. И дори когато успееха да го спрат, Часовникаря някак съумяваше да създаде хаос. В един случай, когато Райм осуети убийството на висш мексикански полицай, разследващ наркокартелите, Логан предизвика международен инцидент (накрая бе решено случаят да бъде потулен, сякаш опитът за покушение никога не се е състоял).
Сега обаче Часовникаря вече го нямаше.
Беше умрял в затвора — но не убит от друг затворник или самоубил се, както си помисли Райм, когато чу новината. Не, причината за смъртта бе съвсем банална — обикновен инфаркт, макар и масивен. Лекарят, с когото говори вчера, обясни, че дори да бяха успели да го съживят, престъпникът щеше да остане с трайно и тежко мозъчно увреждане. Въпреки че медиците не използваха изрази като „смъртта му бе избавление“, тонът му остави такова впечатление у криминалиста.
Темпераментният ноемврийски вятър внезапно разтресе стъклата. Райм седеше в приемния салон на къщата — мястото, където се чувстваше най-комфортно. Първоначално проектирано като гостна във викториански стил, сега помещението бе изцяло екипирано като лаборатория по криминалистика, с безупречно чисти плотове за изследване на улики, компютри и монитори с висока разделителна способност, стативи с инструменти, сложна апаратура, като ламинарни боксове за работа с газове, камери за проявяване на латентни пръстови отпечатъци, микроскопи (оптични и електронен) и по средата — газов хроматограф с масспектрометър, тежката артилерия на криминологията.
Всеки малък или дори средно голям полицейски участък в страната можеше да завижда за тази екипировка, струваща милиони. И всичко бе платено лично от Райм. Обезщетението за злополуката по време на един оглед на местопрестъпление, която го направи инвалид за цял живот, беше доста щедра; такива бяха и хонорарите, които вземаше от Нюйоркското полицейско управление и другите правоохранителни агенции, които използваха услугите му. (От време на време получаваше доходоносни оферти и от други организации, като предложения за заснемането на телевизионни предавания въз основа на негови разследвания. „Мъжът в количката“ бе едно от предложените заглавия. Друго беше „Разумът на Райм“. Отговорът му „Абе, тия луди ли са?“ бе преведен на кинаджиите от Том така: „Господин Райм благодари за проявения интерес, но за съжаление в момента има твърде много ангажименти, за да предприеме такова начинание.“)