Сакс се изсмя. Криминалистът го погледна мрачно:
— Все ми е едно. Измисли си сам проклетото име.
— Стан Валенса. Бащата на майка ми.
— Хубаво. — Райм погледна нетърпеливо към един кашон в ъгъла. — Ето, вземи един от ония.
— Какво са това?
— Предплатени мобилни телефони — обясни Сакс. — Държим винаги пет-шест на разположение за операции като тази.
Младият полицай взе един телефон.
— „Нокия“. Хъм. Сгъваем. Модерна работа — измърмори със сдържан сарказъм.
Преди да набере, Амелия го предупреди:
— Само се постарай да запомниш добре номера, за да не се запънеш, ако някой те попита.
— Да, добре.
Пуласки набра номера на личния си телефон с предплатения. Погледна номера, после излезе, за да се обади в болницата.
Сакс и Райм се заеха с доклада за убийството пред кметството и нанесоха някои корекции. Пуласки се върна след малко и обяви:
— От болницата още чакат някой да им каже къде да изпратят тялото. Директорът на моргата каза, че очаква да му се обадят в близките часове.
Райм го изгледа изпитателно:
— Готов ли си за мисията?
— Предполагам. Да.
— Ако има погребение, ще отидеш там. Ако не, искам да си в погребалния дом в момента, когато се появи някой за тленните останки. Цветята от мен ще бъдат там. А това е отличен повод за разговор: човекът, когото Ричард Логан се е опитал да убие и който го е изпратил в затвора, праща цветя на погребението му.
— Като какъв трябва да се представи Валенса?
— Като сподвижник на Логан. Точно какъв, не знам. Трябва да помисля. Но трябва да е загадъчен, опасен тип. — Райм се намръщи. — Иска ми се да не приличаше на момченце от църковен хор. Всъщност пял ли си в хора?
— И аз, и брат ми.
— Е, сега ще трябва да се преструваш на гадняр.
— Не забравяй, че трябва да изглеждаш опасен — напомни Сакс. — И загадъчен, макар че това ще е по-лесно.
Том донесе на Райм кафе в чаша, снабдена със сламка. Явно бе забелязал жадния му поглед към чашата на Сакс. Той кимна за благодарност.
Стара семейна двойка…
— Олекна ми, Линкълн — отбеляза Том. — За момент наистина си помислих, че си се разнежил. Беше смущаващо. Но сега, като знам, че е план за разкриване на близките на покойника, това върна вярата ми в теб.
— Близко е до ума — измърмори Райм. — Знаеш ли, аз не съм чак такова студенокръвно, за каквото ме мислят всички.
По ирония той наистина искаше да изпрати цветя и по сантиментални причини — за да засвидетелства уважение на един достоен противник. Подозираше, че Часовникаря би направил същото за него.
Гледна точка за смъртта едно и Гледна точка за смъртта две, разбира се, не се изключваха взаимно.
Райм се сепна.
— Какво? — попита Сакс.
— Каква е температурата навън?
— Около нулата.
— Предното стълбище заледено ли е? — Къщата му имаше стълби и рампа за инвалидни колички.
— Задното беше. Предполагам, че и предното е заледено.
— Мисля, че имаме гости.
Макар да нямаше твърди доказателства, Райм вярваше, че след злополуката, лишила го от голяма част от сетивата му, онези, които се бяха съхранили, се бяха изострили. Най-вече слухът. Бе чул скърцане на ледени кристалчета под нечии крака на предното стълбище.
След няколко секунди се позвъни и Том отиде да отвори.
Шумът от стъпките, приближаващи се по коридора, издаде кой е посетителят.
— Лон.
Детектив първи ранг Лон Селито се показа зад ъгъла и мина през сводестия вход на лабораторията, като събличаше палтото си „Бърбъри“. Беше тъмносиво на цвят и измачкано, което бе характерно за повечето му дрехи заради пълнотата и небрежността му. Райм се питаше защо не носи повече тъмни дрехи, така нямаше да личи колко са измачкани. Но след като Селито свали палтото и се настани на един плетен стол, тъмносиньото му сако отдолу също се оказа цялото в гънки.
— Кофти време — измърмори детективът, като изтръска няколко снежинки от прошарената си коса. Проследи ги с поглед. — Оп, извинявам се.
Том му каза да не се притеснява и му донесе кафе.
— Кофти — повтори детективът.
Обгърна чашата с длани, както бе направила Сакс преди това. Загледа се през прозореца, където зад соколите се виждаха сипещи се мокри снежинки, мъгла и черни клони. И почти нищо друго от Сентръл Парк.