- Никой не ме е променял. Никога не съм вярвала в това, което правеше майка ми. Това, в което вярваш ти.
Той погали косата ѝ, усмихна се:
- Промили са ти мозъка. Разбирам. Аз ще те променя, мила моя. Ще те върна в правия път. Хайде сега да събираме багажа.
- Добре, добре.
Били я вдигна на крака.
Тя се обърна и го погледна в очите.
- Знаеш ли какво, Били? - каза тихо.
- Какво? - Той, изглежда, се зарадва да види усмивката ѝ.
- Трябваше да претърсиш джобовете ми.
Пам замахна с всичка сила към лицето му с дясната си ръка, стискаща макетното ножче, с което бе прерязала тиксото - същото макетно ножче, което носеше в джоба на панталона си от онези ужасни дни в Ларчууд.
Острието поряза бузата и устата на Били. Без свистенето, което се чува по филмите в такива сцени. Разряза безшумно плътта му.
Той изрева и хвана с две ръце лицето си. Пам прескочи масичката и хукна към входната врата, като изкрещя:
- На ти една модификация, мръсник такъв!
72.
Ръцете на Пам лепнеха от кръвта на Били, но тя успя да отвори вратата и препъвайки се, хукна към главното фоайе на сградата.
Сега щеше да изскочи на улицата и да запищи колкото ѝ глас държи. Може би в сградата нямаше кой да чуе виковете ѝ, но наоколо бе пълно със съседи.
Десет крачки, пет...
Да! Ей-сега щеше да...
В този момент той сграбчи глезена ѝ и тя се просна с писък на пода във фоайето. Главата ѝ се удари в дъските.
Ножът падна. Пам се извъртя с лице към Били и го изрита с всичка сила в слабините.
Лицето му бе цялото в кръв - едновременно радваща и шокираща гледка за нея. Раната започваше малко под окото му и достигаше до средата на бузата. Беше се надявала, че ще го ослепи, но той явно виждаше много добре. Все пак кръвта шуртеше от бузата му и бълбукаше от устните му - явно острието бе прерязало цялата му уста. Пам не разбираше какво се опитваше да ѝ каже. Заплахи, разбира се. Гняв.
Кръвта опръска якето ѝ, ръката ѝ, лицето ѝ.
Ужасяващото му изражение показваше каква болка изпитва.
Чудесно!
Тя се отказа да се съпротивлява. Можеше да е ранен, но пак беше по-силен от нея.,.Бягай - каза си. - Просто се махни от тук!“
Като дереше с пръсти пода, успя да се отдалечи на една-две педи от него, по-близо до вратата.
Той обаче я спря, завъртя я по гръб и я удари в слънчевия сплит, като изкара въздуха от белите ѝ дробове и я накара да се превие на две. За момент Пам успя да му се измъкне - благодарение на хлъзгавата кръв той я изпусна. Тя се изправи на колене.
Но обзет от бяс, Били опря крак в стената на коридора, замахна и стисна с жилестите си ръце гърлото ѝ. Отново я повали по гръб, не ѝ даваше да диша.
Тя отново ритна и го улучи с коляно в слабините. Той изстена, издиша силно и започна да плюе кръв. Притисна я с тялото си.
Отпусна ръката си, вдигна юмрук и започна да я налага в лицето, като сипеше неразбираеми думи, плюейки кръв вьрху нея.
Пам отново се опита да го изрита, да го удари с юмрук, но нямаше достатъчно опора. И през цялото време се давеше, опитваше се да си поеме въздух, за да извика за помощ. Но нищо не излизаше от устата ѝ.
Раната на лицето му беше зловеща, но кръвотечението намаляваше, съсирваше се около разреза, тъмна и желирана като кафяв лед. Пам вече различаваше какво казва:
- Как можа! - Забърбори още нещо, но думите му пак станаха неразбираеми. Той изплю още кръв. - Каква си глупачка, Пам! Неспасяема си. Трябваше да се досетя.
Наведе се, хвана я по-здраво за врата и започна да я души. Главата ѝ запулсира от болка, не можеше да си поеме въздух. Вените на слепоочията ѝ се издуха. Причерня ѝ.
„Така да бъде“ - каза си. По-добре, отколкото да се върне в милицията. Да живее по начина, по който искаше Били. По-добре, отколкото да бъде „неговата жена“.
Спомни си за момент думите майка си Шарлот, когато беше на четири:
- Отиваме в Ню Йорк, за да направим нещо много важно, миличко. Ще бъде като игра. Аз ще бъда Карол. И ако чуеш някой да ме нарича Карол и кажеш: „Тя не се казва така“, ще ти нашаря задника с пръчката, докато посинее. Разбра ли, слънчице? Ще играе пръчката. Пръчката и после - затворена в килера.
- Да, мамо. Ще слушам, мамо.
Пам разбра, че умира, защото изведнъж около нея блесна ярка светлина, червеникава, ослепителна светлина. И почти се изсмя, като си мислеше: „Виж ти, може би не съм разбрала добре всички тия приказки за Господ. Това сигурно е светлината на рая. Или на ада.“
Почувства се безтегловна, лека като перце, сякаш душата ѝ започваше да се издига.