Выбрать главу

Добре, ставаше все по-страшно.

„Не любопитствай повече - помисли си тя. - Кажи на Мардж за теча. Кажи ѝ за отворената врата. Извикай Влад или Михаил, или както му е там името, и нека да направи нещо, за да си заслужи заплатата.“

Ново изскърцване. Този път звучеше като стъпки върху оронения бетон.

„Мамка му! Това е. Махай... се... от тук!“

Но преди да излезе, преди дори да успее да се обърне, той беше зад нея и блъсна главата ѝ в стената. Набута парцал в ус­тата ѝ, за да не вика. Тя едва не припадна от шока. Силна болка скова врата ѝ.

Обърна се с лице към него.

„Боже, боже...“

За малко не повърна, когато видя жълтеникавата гумена мас­ка, покриваща цялото лице, с цепки за очите, устата и ушите, тясна и деформираща чертите, сякаш плътта му се разкапваше. Той носеше работен гащеризон с някакъв надпис отпред, който Клоуи не успя да разчете.

Разплакана, тя го умоляваше през парцала, пищеше през парцала, който нападателят притискаше силно към устата ѝ с ръкавица, стегната и гнусно жълта като маската.

-      Чуй ме, моля те! Не прави така! Ти не разбираш! Чуй, чуй...

Но думите звучаха като нечленоразделно мучене през плата.

„Защо не подпрях вратата да стои отворена? Мислех си да го направя...“ - помисли си тя; беше бясна на себе си.

Спокойните му очи я гледаха - но не гърдите ѝ, устните ѝ, бедрата или краката. Само кожата на ръцете ѝ, гърлото, врата, където се фокусираха върху малката синя татуировка на лале.

-      Средна работа - прошепна.

Тя хлипаше, трепереше, стенеше:

-      Какво, какво, какво искаш?

Защо изобщо питаше? Тя знаеше. Разбира се, че знаеше.

С тази мисъл Клоуи овладя страха си. Успокои пулса си.

„Добре, мръснико, искаш да си играем? Тогава ще си пла­тиш.“

Тя изведнъж замря. В очите му, заобиколени от жълтата гума като с болна кожа, пролича объркване. Нападателят очевидно не очакваше тя да припадне и я подхвана, за да не я изпусне на земята.

Щом усети, че хватката му се отпуска, Клоуи замахна и сграбчи яката на гащеризона му. Ципът се отвори и платът се разкъса - както на връхната дреха, така и на тази отдолу.

Тя стисна с все сила и заудря ожесточено гърдите и лицето му. Изрита го с коляно в слабините.

Но не улучи. Не успя да се прицели добре. Струваше ѝ се толкова лесно, но изведнъж ѝ се зави свят, изгуби координация. Заради парцала в устата не ѝ достигаше въздух - сигурно това бе причината. Или беше заради шока.

„Продължавай - насърчи се мислено. - Не спирай. Той е уп­лашен. Виждаш. Проклет страхливец...“

Опита се пак да го удари, да забие нокти в плътта му, но силите бързо я напускаха. Ръцете ѝ безпомощно удряха по тялото му. Главата ѝ увисна и като погледна надолу, тя за­беляза, че ръкавът му се е вдигнал. Видя странна червена татуировка - някакво насекомо с десетки крака на насекомо, челюсти на насекомо, но с човешки очи. После погледът ѝ се спря върху нещо на пода. Спринцовка. Това беше причи­ната за болката във врата ѝ - и загубата на сили. Той ѝ бе инжектирал нещо.

Какъвто и да беше медикаментът, действаше бързо. Умора­та я завладяваше. Тя се почувства замаяна, сякаш се унасяше в сън, и незнайно защо се замисли за евтиния парфюм, който се продаваше на касата в магазина.

„Кой ще си купи тази гадост? Защо не...“

„Какво правя? - помисли си, когато съзнанието ѝ се проясни за момент. - Бори се! Бори се с този мръсник!“

Но ръцете ѝ висяха безпомощно и главата ѝ тежеше като камък. Озова се седнала на пода, после помещението се наклони и се залюля. Той я повлече към задната врата.

„Не, не там! Само не там! Чуй ме! Мога да ти обясня защо не трябва да го правиш. Не ме завличай там! Чуй ме!“

Тук, в същинската част на мазето, все още имаше някаква надежда Мардж да надникне по стълбите, да види двамата и да запищи и нападателят да избяга с насекомските си крака. Но завлечеше ли я по-навътре, в бръмбарското си леговище, щеше да бъде твърде късно. В помещението се спускаше мрак - стра­нен мрак, сякаш крушката на тавана, която все още светеше, не излъчваше светлина, а привличаше лъчите и ги поглъщаше.

„Бори се!“

Но не можеше.

Той я влачеше към черната бездна.

Кап, кап, кап...

„Пищи!“

Запищя.

Но от устата ѝ излезе само тихо съскане, свирене на щурец, бръмчене на бръмбар.

Той я извлече през вратата към Страната на чудесата, от дру­гата страна. Като в онзи филм, как му беше името?

Клоуи видя малко помощно помещение отдолу.

Имаше чувството, че пада надолу и надолу, и след миг се стовари на пода, на земята, на голата почва; въздухът ѝ излезе от удара. Но не изпита болка, никаква болка. Шумът от капане­то се чуваше по-силно и тя видя струйка вода по старата камен­на стена в дъното, премрежена с тръби и кабели, ръждясали, очукани и гнили.