Били вървеше внимателно. Беше млад и в добра форма, сръчен, но не можеше да си позволи да падне на леда. Едно счупване на ръката би било катастрофа.
Студиото му не беше далеч от мястото на атаката, но той се прибираше вкъщи по заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го е видял покрай капака на шахтата и не го е проследил.
Заобиколи квартала веднъж, после втори път, за всеки случай, и се върна при грозния, широк четириетажен бивш склад, сега служещ като полужилищна сграда. Тоест полузаконно. Или може би направо незаконно. Ставаше дума за недвижима собственост в Ню Йорк все пак. Той плащаше кеш за краткосрочен наем - много кеш. Агентът само се усмихна, когато взе парите, и нищо не каза.
Не че имаше значение. Били имаше готова история, включително с фалшиви документи.
„Помни наизуст всяка история за прикритие.“
След като се увери, че тротоарът е празен, Били слезе по късото стълбище до входната си врата. Три изщраквания на три ключалки, и беше вътре, сменяйки саундтрака от гневното свирене на клаксони в Китайския квартал с грохота и свиренето на спирачки от влаковете на метрото, минаващи точно под него.
Звуци от подземния свят. Успокояващо.
Натисна един ключ и анемични крушки осветиха единственото помещение с размери седем на осем метра - комбинация от дневна, спалня, кухня и всичко останало. Стаята имаше малко атмосфера на средновековна тъмница. Едната стена бе от голи тухли, другите - долнопробен гипсокартон. Били имаше друго наето жилище, по на север, и то беше основната му тайна квартира, където възнамеряваше да прекарва повече време, отколкото тук, по време на мисията си за Модификацията, но студиото се оказа по-удобно от апартамента, който се намираше на оживена улица, населена с хора, каквито той най-много мразеше.
Работната маса беше пълна със стъклария, книги, спринцовки, части за татуировъчни машинки, найлонови пликчета, инструменти. Десетки четива за отрови и хиляди файлове, свалени от Интернет, някои - по-информативни, други - по-малко. „Полевият определител на отровните растения“ бе богато илюстрован, но не даваше достатъчно полезна информация, както нелегалния блог, озаглавен: „Натръшкай ги всичките: Дванайсет смъртоносни рецепти за деня, когато ще дойде революцията и ще трябва да се отбраняваме!!“
Всичко това бе прилежно подредено в работното му пространство - точно както в татуировъчното му студио у дома. Единият ъгъл на помещението бе озарен от ултравиолетовите лампи, които осветяваха осем терариума. Той отиде при тях и разгледа растенията вътре. Листата и цветята му действаха успокояващо, напомняха му за дома. Розово, бяло, виолетово, зелено, в хиляди нюанси. Цветовете се опълчваха срещу сивотата на града, чийто омразен дух тровеше сърцето на Били Хевън всяка минута. Имаше куфари с дрехи и тоалетни принадлежности. В един сак държеше няколко хиляди долара, сортирани по номинал, но намачкани, стари и невъзможни за проследяване.
Той поля растенията и отдели няколко минути да скицира едно от тях - интересна конфигурация на листа и клонки. Като човек, който е рисувал цял живот, Били се чудеше откъде идва този импулс. Понякога само трябваше да вземе молива или пастела и да превърне нещо от тленния свят в нещо непреходно. Безсмъртно.
Хиляди пъти бе рисувал Хубавото момиче.
Моливът изведнъж увисна в ръката му и той остави скицата на клончето недовършена. Хвърли блокчето настрани.
Хубавото момиче...
Винаги когато си помислеше за нея, си спомняше сърдития глас на чичо си:
- Били, трябва да ти кажа нещо. - Чичо му го хвана за ръката и го погледна в очите. - Случи се нещо лошо.
Ето с тези прости, ужасни думи той научи, че нея вече я няма.
Родителите на Били също ги нямаше вече, но това се беше случило преди години и той бе преодолял загубата.
Но тази на Хубавото момиче. Не, никога!
Тя щеше да бъде вечната му спътничка. Щеше да бъде неговата жена, майката на децата му. Тя щеше да бъде тази, която ще го спаси от миналото, от всички злини, от Олеандровата стая.
Изведнъж да изчезне - просто така...
Днес обаче Били не мислеше толкова за ужасната новина, не мислеше за несправедливостта, която го бе сполетяла - макар че случилото се беше адски несправедливо.
Не мислеше за жестокостта - макар че случилото се бе жестоко.
Не, в момента, след като току-що бе татуирал Клоуи, той си мислеше, че вече е тръгнал по пътя, който щеше да сложи край на болката.
Модификацията бе започнала.