Двама полицаи - които бяха помагали на Сакс при огледа на местопрестъплението в бутика „Ше Нор“ - влязоха в стаята. Носеха няколко кашона, пълни с пликчета за съхранение на веществени доказателства - найлонови и хартиени. Линкълн познаваше жената, детектив Джейн Ийгълстън, и тя му кимна за поздрав, на което той отговори със същия жест. Другият полицай, добре сложен мъжага, каза:
- Капитан Райм, за мен е чест да работя за вас.
- Не съм вече на служба - измърмори той.
Забеляза, че времето явно се е влошило - якетата на полицаите бяха наръсени със снежинки и заскрежени. Бяха увили кашоните с улики в целофан. Това беше добре.
- Как е Амелия? - попита Ийгьлстън.
- Още не знаем.
- Ако можем да помогнем с нещо, само се обадете - каза мъжът. Кимна към кашоните: - Къде да ги оставим?
- Дайте ги на Мел.
Райм имаше предвид последния пристигнал член на екипа.
Слаб и сдържан, детектив Мел Купър беше известен лабораторен специалист в полицията. Райм бе готов на всякакви заплахи и увещания, дори към кмета, за да осигури Купър в екипа си, особено при такова разследване, в което оръдието на убийството беше отрова. С научните си степени по математика, физика и органична химия Мел бе незаменим.
Ученият кимна на Ийгьлстън и колегата ѝ, които, както и той, работеха в големия център по криминалистика на нюйоркската полиция в Куинс. Въпреки капризното време и студа в помещението Купър носеше бяла риза с къс ръкав и широк черен панталон, с които приличаше на странстващ мормонски проповедник или гимназиален учител по физика. Обувките му бяха „Хъш Пъпиз“. Хората обикновено се изненадваха, когато научеха, че живее с майка си; но удивлението ставаше неизмеримо по-голямо, когато се запознаеха с високата му, красива приятелка скандинавка, преподавателка в Университета на окръг Колумбия. Двамата бяха шампиони по спортни танци.
Купър, с лабораторна престилка, гумени ръкавици, предпазни очила и маска, махна към празната работна маса в стаята. Колегите му оставиха кашоните там, кимнаха за довиждане и отново излязоха във виелицата.
- Хайде и ти, новобранец. Да видим какво сме събрали.
Рон Пуласки си сложи подобни предпазни средства и се приближи до масата, за да помага.
- Внимателно - предупреди Райм, макар че нямаше нужда (Пуласки бе вършил тази работа стотици пъти и нямаше друг, който да се отнася по-внимателно с веществените доказателства).
Криминалистът обаче бе разсеян; отново се замисли за Амелия Сакс. Защо не се обаждаше? Спомни си белия прах, който видя да се изсипва върху видеокамерата и лицето ѝ. Спомни си, че я чу да кашля.
Изведнъж някой отключи входната врата.
Вятър. Кашляне. Прочистване на гърло.
- Е? - извика Райм.
Амелия Сакс влезе в дневната, като сваляше якето си. Спря. Закашля се.
- Е? - повтори той. - Добре ли си?
Вместо отговор тя изпи водата от малката бутилка, която ѝ подаде Том.
- Благодаря - каза на младежа. После се обърна към Райм: - Добре съм. - Съблазнителният ѝ глас бе по-нисък и прегракнал от обикновено. - Горе-долу.
Райм от самото начало знаеше, че не е отровена. Бе говорил с парамедика от „Бърза помощ“, специалист по токсини, докато я караха в Многопрофилния медицински център на Манхатън. Симптомите ѝ не бяха характерни за отравяне, съобщи медикът, и когато линейката пристигна в спешното отделение, единствените ѝ оплаквания бяха раздираща кашлица и сълзене на очите, които лекарите промиха няколко пъти с вода. Извършителят бе заложил безвреден капан - но дразнещото вещество можеше да я ослепи или да я задуши.
- Какво беше това, Сакс?
Тя обясни, че от натривките на лигавиците ѝ и мълниеносното кръвно изследване се е установило, че „отровата“ е била прах, съдържащ предимно железен оксид.
- Ръжда?
- Така казаха.
Когато бе отлепила тиксото от металната арматура, на която убиецът беше закрепил фенерчето, Сакс бе изронила част от ръждата и тя се беше изсипала върху лицето ѝ.
Като криминалист Райм отлично познаваше веществото Fe203, повече известно като железен (III) оксид. Ръждата е полезна веществена следа благодарение на свойството си да полепва навсякъде и лесно да се предава от извършителя на жертвата и обратно. Би могла да бъде токсична, но само в огромни концентрации - над 2,5 милиграма на литър. Наличието ѝ в подземния тунел не изглеждаше с цел да се използва като оръжие. Райм нареди на Пуласки да се обади в строителния отдел на кметството и да разбере дали железният оксид се среща в тунелите.