Кап, кап...
Струйка насекомска отрова, лъскава кръв на буболечка.
„Алиса, аз съм Алиса. В заешката дупка. При гъсеницата, пушеща наргиле, при Мартенския заек, при Червената царица, при червеното насекомо на ръката му.“
Проклетата книга никога не ѝ беше харесвала!
Клоуи се отказа да пищи. Искаше да изпълзи в някоя дупка, да заплаче и да се сгуши някъде, да я оставят на спокойствие. Но не можеше да помръдне. Лежеше по гръб, гледаше втренчено бледата светлина от мазето на магазина, в който мразеше да работи - магазина, в който сега с цялата си душа искаше да се върне, да стои на уморените си крака и да кима с престорена любезност.
„Не, не, с тази рокля изглеждате толкова стройна. Наистина...“
Светлината отслабна още, след като нападателят ѝ, жълтоликото насекомо, се качи до дупката и затвори вратичката; после слезе по дървената стълба обратно при Клоуи. След миг тунелът се изпълни с ярко сияние - от миньорския фенер на челото му, който той включи. Белият лъч я заслепи и тя запищя - безгласно - срещу светлината... която внезапно изгасна.
И настъпи пълен мрак.
Клоуи се събуди след няколко секунди или минути, или след година.
Вече беше на друго място, не в помощното помещение, а в по-голямо - не, в тунел. Трудно ѝ беше да вижда, защото единствената светлина бе от фенерчето на челото на маскирания мъж-насекомо. Заслепяваше я всеки път, когато той я погледнеше в лицето. Тя отново лежеше по гръб, а той бе коленичил над нея.
Но онова, което тя очакваше, от което се страхуваше, не се случваше. В известен смисъл това бе по-ужасно, защото онова - ако беше разкъсал дрехите ѝ и продължил, както подсказваше логиката - би било разбираемо. Би попаднало в позната категория кошмар.
Това сега беше различно.
Да, блузата ѝ бе повдигната, но само леко, при което коремът ѝ оставаше разголен от пъпа до долната част на сутиена, който все още си беше на мястото. Полата ѝ беше затъкната плътно около бедрата ѝ, сякаш нападателят не искаше никаква непристойност.
Наведен напред, превит, съсредоточен, той гледаше втренчено със спокойните си очи, с тези очи на насекомо, гладката, бяла кожа на корема ѝ, както ценител би гледал картина в Музея на съвременното изкуство - с наклонена настрани глава под подходящия ъгъл, за да оцени мацаниците на Джаксън Полък, зелената ябълка на Магрит.
Бавно посегна с показалец и погали плътта ѝ. С жълтия си пръст. Разпери длан и я отърка наляво-надясно. Стисна малко кожа с палеца и показалеца си така, че да се образуват подутин- ка. После я пусна и изчака да стане отново гладка.
Насекомската му уста се изкриви в лека усмивка.
Стори ѝ се, че каза: „Много добре“. А може би го каза пушещата наргиле говореща гъсеница или каквато там беше буболечката на ръката му.
Клоуи чу тихо бръмчене и той погледна часовника си. Друг тих шум - от друго място. Той изведнъж погледна лицето ѝ и видя очите ѝ. Изглежда, че се изненада да я види в съзнание. Обърна се, придърпа раницата и извади нова спринцовка, пълна с течност. Отново ѝ я инжектира - този път във вената на ръката.
Обля я топлина, страхът намаля. Спусна се мрак, шумовете глъхнеха и тя видя жълтите му пръсти, тези пръсти като гъсеници, тези нокти на насекомо, отново да се пъхат в раницата и да изваждат кутия. Той остави предмета до голата ѝ кожа с благоговението, с което свещеникът поставяше сребърния купел с Христовата кръв на олтара по време на светото причастие.
2.
Били Хейвън изключи татуировъчната машинка „Американ Ийгъл“, за да пести батерии.
Клекна и огледа критично това, което бе направил до този момент.
Критично.
Условията бяха далеч от идеалните, но произведението му изглеждаше добре.
При телесните модификации човек винаги трябва да влага максимално старание. И за най-елементарното кръстче на рамото на някоя сервитьорка, и за американското знаме на гърдите на някой строител - в три цвята, с реалистични гънки и развяно от вятьра - трябва да се трудиш като Микеланджело, изписващ тавана на някоя църква. Бог и Адам, докосващи се един друг с пръст.
Е, Били можеше и да избърза. При тези обстоятелствата никой не би го обвинил.
Но не. Татуировката трябваше да бъде истинско „тату Били“, както наричаха произведенията му у дома, в ателието му.
Усети стичаща се струйка пот.
Вдигна зъболекарския предпазен екран от лицето си и избърса очите си, после прибра кърпичката в джоба. Внимателно, за да не попадат влакна. Частиците, които оставеше, бяха толкова опасни за него, колкото татуировката за Клоуи.