Детективът изръмжа:
- Сега не се ли казва „чат ли си“ вместо „схващаш ли“?
- „Чат ли си“ е от твоето време.
- От моето време. Моето и на хипитата.
Ти-Ти Гордън се засмя.
- Имам нужда от помощ по едно разследване - каза Селито.
- Нямаш грижи. Една минутка.
Гордън отиде при третото работно място в ателието. Там друг негов колега - с ръце, покрити със сложни синьо-червени татуировки като с ръкави - работеше върху младеж към трийсетте. Рисуваше летящ сокол върху бицепса му. Селито си спомни птиците, гнездящи на перваза на Райм.
Клиентът изглеждаше, сякаш е дошъл с метрото от Уолстрийт и веднага след това ще се върне в адвокатската си кантора, за да работи цялата нощ.
Гордън погледна как върви работата. Даде няколко предложения.
Селито се огледа. Ателието изглеждаше като останало от друга епоха, по-точно от шейсетте. По стените имаше стотици цветни мостри на татуировки: лица, религиозни символи, анимационни герои, девизи, карти, пейзажи, черепи... много от тях - психеделични. Имаше също няколко десетки снимки на пиърсинги, които ателието предлагаше. Някои рамки бяха закрити със завески. Селито се досещаше на какви телесни части са сложени обиците, показани на тези снимки, но се почуди защо е това приличие.
Работните места в ателието му напомняха на столове във фризьорски салон - с регулируеми кресла за клиентите и високи табуретки за татуровчика. До всяко от тях имаше масичка с инструменти, шишенца и кърпи. На стената имаше огледало, покрито с лепенки и сертификати от Здравната служба. Въпреки че в помещението постоянно се пръскаха телесни течности, то изглеждаше безупречно чисто. Миришеше силно на дезинфектанти, навсякъде имаше предупредителни табели за екипировка и стерилизиране.
„ 130 градуса по Целзий са най-добрият ти приятел.“
Гордън свърши съветите към колегата си и даде знак на Селито към едно задно помещение. Влязоха през завеса от пластмасови мъниста в офисната част на ателието. Тук също бе подредено и чисто.
Гордън взе бутилка вода от малък хладилник и предложи на Селито. Детективът обаче не смяташе да слага в устата си нищо от това студио, затова поклати глава.
Собственикът отвори бутилката. Кимна към входа, където мънистата още се поклащаха.
- Ето в какво се превърнахме - каза на Селито, сякаш бяха първи приятели.
- В какво?
- Нали видя оня пич с костюма? Оня със сокола. Забеляза ли къде си прави татуировката?
- На бицепса.
- Точно така. Високо. На място, лесно за скриване. Пичът има две цяло и три деца или ще има в близките две-три години. Завършил е Колумбийския или Нюйоркския университет. Адвокат или финансист. - Той поклати глава и опашката му се раздвижи. - Навремето татуировките бяха нещо забранено. Правехме ги само на лоши момчета и момичета. Сега, за да отвориш ателие, е достатъчно да щракнеш с пръсти. Вече ще започнат да отварят ателиета за татуировки и в моловете. Като закусвални за бургери.
- За това ли са тия пръчки? - попита Селито, като кимна към пиърсингите на татуировчика.
- Човек се принуждава на крайности, за да привлече вниманието. Ох, това прозвуча патетично. Извинявай. И така, с какво мога да помогна, детективе?
- Обикалям големите татуировъчни студиа в града. Досега никой не успя да ми помогне, но всички ми препоръчаха да се обърна към теб. Казаха, че това е най-старото студио в града. И че познаваш всички в занаята.
- Не мога да твърдя, че е най-старото. Татуирането в САЩ - имам предвид съвременните методи, не при първобитните племена - е започнало от Ню Йорк. В Бауъри към края на деветнайсети век. През шейсет и първа обаче било забранено заради случаи на хепатит. После отново било легализирано през деветдесет и седма. Виждал съм документи, че това ателие датира от двайсетте - човече, било е велико време! Тогава, ако имаш татуировка, си бил господин Алтернативен. Или госпожица Алтернативна. При жените е било рядко явление, макар че не липсват и такива примери. Майката на Уинстьн Чърчил е имала змия, захапала опашката си.
Гордън забеляза, че Селито не проявява голям интерес към урока по история, затова сви рамене: „Явно интересите ни се различават. Няма проблем.“
- Това, което ще ти кажа, е поверителна информация - каза детективът.
- Нямаш грижи, пич. Хората ми разказват всякакви простотии, докато ги работя. Притесняват се и започват да приказват. Забравям всичко, което чуя. Професионална амнезия. - Той се намръщи. - За някой от клиентите ми ли става дума?