Предпазният екран беше неудобен. Но необходим. Инструкторът му по татуировки го беше научил на това. Накара го да надене това чудо още преди момчето да пипне татуировъчната машинка за първи път. Били, като повечето млади чираци, се възпротиви - вече беше сложил предпазни очила, нямаше нужда от допълнителна защита. С тази маска изглеждаше глупаво. Това бе като да дадеш на новобранец, който сяда за първата си татуировка, да стиска лигнярска топка.
Не можеше ли просто да татуира, без да се занимава с глупости?
Инструкторът обаче го накара да седне до него, докато татуираше един клиент. Дребна поръчка - лицето на Ози Озбърн. Странна прищявка.
Леле, какви кървища хвърчаха! Лицевият щит стана на петна като предното стъкло на пикап през август.
- Бъди предпазлив, Били. Помни.
- Ще помня.
От този ден третираше всеки клиент като заразен с хепатит В или С, ХИВ или каквато друга половопредавана болест можеше да е прихванал.
А специално за татуировките, които щеше да направи през следващите няколко дни, не можеше да допусне никакъв пропуск.
Затова - предпазни мерки.
Освен това използва гумена маска и качулка, за да предотврати изпадането на някой косъм от рошавата му коса или на епидермални клетки. Също и за да скрие лицето си. Въпреки че избираше уединени места за убийствата, съществуваше макар и слаба вероятност някой да го забележи.
Били Хейвън отново огледа жертвата.
Клоуи.
Бе прочел името на табелката на гърдите ѝ, заедно с претенциозното Je т 'appelle отпред. Каквото и да означаваше. Може би „Здравейте“. Може би ,Добро утро“. Френски... Той посегна към нея - носеше два чифта ръкавици - и погали кожата ѝ, пощипна я, опъна я, провери еластичността ѝ, структурата, здравината.
Били забеляза и леката издутина между краката ѝ под тъмнозелената пола. Долната част на сутиена. Но не можеше да си позволи никаква волност. Никога не беше докосвал клиент там, където не трябва.
Онова беше плът. Това бе кожа. Две съвсем различни неща. А Били Хейвън обичаше кожата.
Отново обърса потта си с нова кърпичка и внимателно я прибра. Беше му горещо, потта го щипеше. Въпреки че беше ноември, в тунела бе адски задушно. Беше дълъг стотина метра, но беше запечатан в двата края, което означаваше, че няма проветрение. Беше като много от галериите тук, в Сохо, южно от Гринич Вилидж. Прокопани през деветнайсети и двайсети век, те образуваха мрежа под квартала и бяха използвани за транспортиране на стоки под земята между фабрики, складове и товарни станции.
Сега изоставени, те бяха идеални за целите на Били.
Часовникът на дясната му китка пак избръмча. Няколко секунди по-късно резервният в джоба му издаде подобен звук. Налагаше се да му напомнят часа - той често забравяше за времето, когато работеше.
„Нека само да изпипам докрай детайлите, само още една минута...“
От микрофончето в лявото му ухо се чу тракане. Той се заслуша за момент, после реши да не обръща внимание на звука и пак взе машинката. Беше стар модел, с ротационна глава, която движеше иглата като шевна машина, а не като съвременните устройства, използващи вибрираща намотка.
Включи я.
Бззз...
Смъкна предпазния щит.
Милиметър по милиметър движеше трасиращата игла по кръвната линия, която набързо бе очертал. Били беше природен талант, майстор на молива и мастилото, майстор на пастелите. Майстор на иглите. Рисуваше свободно върху хартия, рисуваше свободно върху кожа. Повечето татуировчици, колкото и талантливи да бяха, използваха шаблони, подготвени предварително, или - за по-бездарните - купени, които налагаха върху кожата и после очертаваха. Били рядко работеше така. Не беше необходимо. „От Божия замисъл в твоята ръка“, както казваше чичо му.
Време беше да запълни контурите. Той смени иглите. Много, много внимателно.
За татуировката на Клоуи Били използваше знаменития шрифт блеклетьр, известен повече като готически или староанглийски. Характеризираше се с много дебели и много тънки линии. Той винаги използваше шрифтове от групата фрактур. Беше избрал този, защото на него бе напечатана Библията на Гутенберг и защото бе предизвикателство. Били беше човек на изкуството, а кой истински творец не би искал да покаже уменията си?
След десет минути беше почти готов.
А какво бе състоянието на клиентката? Огледа тялото ѝ, повдигна клепачите ѝ. Очите ѝ още бяха неподвижни. Лицето ѝ обаче потрепна няколко пъти. Ефектът на пропофола скоро щеше да премине. Но, разбира се, сега щеше да започне да действа другият препарат.