- И не става да го отрежеш и залепиш на друго място - пошегува се Пуласки.
Всички се засмяха. Само не и Гордън.
- О, има такъв вариант на скарификация, при което хората отрязват ивици от кожата си - обясни той.
В този момент Райм чу изщракването на бравата и отварянето на външната врата - или по-точно воя на вятъра отвън.
Вратата се затвори.
После - стъпки и лек, безгрижен смях.
Райм веднага позна кой идва и погледна предупредително Сакс, която бързо стана, завъртя дъската със снимките от убийството на Клоуи Мур и изгаси мониторите, на които Ти-Ти Гордън разглеждаше детайлите.
След секунди в стаята влезе Пам Уилоуби. Красивото, стройно деветнайсетгодишно момиче бе с кафяво палто, украсено с изкуствени кожи. Дългата му тъмна коса беше събрана под виненочервена плетена шапка и връхните му дрехи бяха покрити с бързо топящи се снежинки. Пам махна за поздрав на всички.
С нея беше приятелят ѝ Сет Макгуин - красив тъмнокос двайсет и пет годишен младеж. Той се представи на Пуласки и Купър, които все още не го познаваха.
Сет, който имаше същите тъмнокафяви очи като Пам, примигна изненадано, когато видя Гордън, който любезно поздрави двамата младежи. Пам реагира по подобен начин. Райм бе виждал атлетичния Сет по фланелка и шорти преди няколко седмици, когато заедно се разхождаха в парка, и не забеляза никакви татуировки. Пам нямаше никакви, поне не видими. Сега младежите се опитаха да скрият изненадата си от присъствието на странния гост.
Пам пусна ръката на Сет, целуна Райм по бузата и прегърна Том. Сет се ръкува с всички.
Ти-Ти Гордън попита дали имат нужда от още помощ по случая. Селито погледна останалите в стаята и когато Райм поклати глава, отговори:
- Благодаря, че се отзова. Много ни помогна.
- Ще следя, ако се появи нещо подозрително. В средите, нали се сещате? Хайде, чао, пичове.
Събра нещата си, облече мизерното си тънко яке и тръгна към вратата.
Сет и Пам се спогледаха с усмивки, докато татуировчикът излизаше.
- Хей, Пам - каза Сакс, - мисля, че на Сет много ще му отиват мустаци.
Късо подстриганият и избръснат младеж кимна и се намръщи:
- По дяволите, мога да го сложа в малкото си джобче. Ще си направя плитки.
- Не, продупчи си ушите - засмя се Пам. - Така ще можем да си сменяме обиците.
Сет каза, че трябва да тръгва - агенцията му гонела спешен срок. Целуна Пам сдържано, сякаш Райм и Сакс бяха истинските ѝ родители. После кимна за довиждане на другите. Преди да излезе, се обърна и напомни на Сакс и Райм, че родителите му искат да обядват или вечеря заедно. Райм по принцип мразеше да общува с хора, но след като Пам на практика бе от семейството, се беше съгласил да отиде. И постоянно си напомняше, че трябва да приема любезностите и баналните разговори с усмивка.
- Идната седмица? - попита.
- Идеално. Татко се върна от Хонконг. - Добави, че баща му е намерил една бройка от книгата на Райм за местопрестъпления в Ню Йорк. - Има ли шанс за автограф?
Благодарение на една наскоро извършена операция Райм вече можеше да контролира достатъчно мускулите си, за да напише името си - не толкова ясно, колкото преди злополуката, но не по-нечетливо от лекар, пишещ рецепта.
- С удоволствие - отговори той.
След като Сет си тръгна, Пам свали палтото и шапката си, остави ги на един стол и попита Сакс:
- Е, кажи сега за съобщението. Какво става?
Полицайката кимна към дневната, чийто вход бе срещу обзаведения като лаборатория салон на Райм.
- Хайде да поговорим там.
15.
- Слушай - започна Сакс, - не мисля, че има за какво да се притесняваме.
- О, чудесно - изчурулика Пам с чаровния си безгрижен глас. - Това се казва начин за започване на разговор.
Тръсна косата си, която носеше като Амелия - дълга под рамената, без бретон.
Полицайката се усмихна:
- Да, не е много подходящ.
Вгледа се внимателно в момичето, което сякаш сияеше. Може би беше благодарение на работата ѝ - „костюмирането“, както я наричаше Пам - в една театрална продуцентска фирма. Обожаваше работата зад кулисите на „Бродуей“. Обичаше и колежа.
Но не! „Какви ги мисля?“ - смъмри се Сакс. Разбира се, че причината беше Сет.
Том се показа на вратата с табличка в ръце. Горещ шоколад. Уханието бе едновременно горчиво и сладко.