- Не обожавате ли зимата? - попита той. - Когато температурата е под нулата, горещият шоколад не носи никакви излишни калории. Линкълн може да ти напише химическа формула за това.
Двете му благодариха.
- Кога е премиерата? - попита той.
Пам учеше в Университета на Ню Йорк, но този семестър нямаше много лекции и като талантлива шивачка работеше като помощничка на заместник-главния шивач за бродуейското възкресяване на „Суийни Тод“ - музикална адаптация от Стивън Сондхайм и Хю Уийлър на пиесата за един лондонски бръснар, убиващ клиентите си. Тод прерязваше гърлата на жертвите си, а съучастничката му печеше от тях пайове и ги продаваше. Райм сподели със Сакс и Пам, че този убиец му напомнял на друг престъпник, когото навремето е преследвал, макар че - не пропусна да уточни - Тод бе изцяло измислен персонаж. Пам се престори на леко разочарована от този факт.
„Рязане на гърла, канибализъм!“ - помисли си Сакс. А тя беше тръгнала да говори за татуировки.
- Започваме след седмица - каза Пам. - И ще осигуря билети за всички. Дори за Линкълн.
- Всъщност той много иска да дойде - каза Том.
- Не може да бъде! - възкликна Сакс.
- Стават и чудеса.
- Амин.
- Запазила съм инвалидно място - обясни Пам. - И в театъра има бар.
Амелия се засмя:
- Това със сигурност ще го спечели.
Том излезе и затвори вратата. Тя продължи:
- И така, ето какво се случва. Помниш ли оня тип, който отвлече теб и майка ти преди години?
- О, да. Колекционера на кости?
Сакс кимна:
- Изглежда, че има някой, който го имитира. В известен смисъл. Неговата мания обаче не са костите. А кожата.
- Боже. Той какво... Да не би да дере хората?
- Не, убил е една жертва, като я е татуирал с отрова.
Момичето затвори очи и потрепери.
- Извратеняк! О, чакай! Онзи тип, за когото казаха в новините. Убил е едно момиче в Сохо, нали?
- Точно така. Сега нямаме доказателства, че има някакъв интерес към оцелелите жертви от предишния случай. Той използва татуировките, за да изпрати послание, затова ще отвлича още жертви от забутани места, така мислим - ако не го спрем. Проверихме, но в района няма други оцелели от нападенията на Колекционера на кости. Ти си единствената. Кажи, някой питал ли те е нещо за отвличането, за това, което се случи?
- Не, никой.
- Добре. Деветдесет и девет процента сме сигурни, че убиецът няма интерес към теб. И няма откъде да знае - името ти не излезе в медиите, защото беше твърде малка. А пък майка ти използваше фалшиво име. Въпреки това искам да знаеш. Да си нащрек. Ще поставим патрулна кола пред апартамента ти нощем.
- Добре.
Пам не изглеждаше впечатлена от новината. Възможната връзка между Колекционера на кости и Извършител 5-11, когото медиите бяха нарекли Убиеца от подземията, явно толкова малко я безпокоеше, че Сакс осъзна, че съвсем други мисли занимават ума на момичето.
И наистина, темата съвсем скоро бе поставена - не, стоварена - на масата.
Пам отпи от шоколада, очите ѝ зашариха из стаята, като отбягваха само полицайката.
- Виж, Амелия. Исках да обсъдим нещо.
Пам се усмихна. Твърде много се усмихваше. Сакс започна да се притеснява. Тя също отпи глътка. Не усети аромата на напитката. Веднага си помисли: „Бременна ли е?“
Разбира се. Това трябваше да е.
Едва потисна гнева си. Защо не внимават тези деца? Защо?...
- Не съм бременна. Спокойно.
Амелия си отдъхна. Изкиска се леко. Толкова ли ѝ личеше?
- Обаче със Сет ще живеем заедно.
Толкова скоро? Въпреки това Сакс продължи да се усмихва. Дали и нейната усмивка изглеждаше толкова престорена, колкото на момичето?
- О, така ли? Виж ти. Колко вълнуващо.
Пам се засмя на контраста между думите на Сакс и изражението ѝ, което изобщо не подсказваше приятно вълнение.
- Слушай, Амелия. Няма да се женим. Просто дойде време да го направим. Чувствам го. Той го чувства. Просто това е подходящият момент. Двамата сме един за друг. Той ме познава, истински ме познава. Има моменти, когато дори не се налага да казвам нищо и той се досеща какво си мисля. И е толкова мил.
- Не е ли малко прибързано, миличка?
Ентусиазмът на Пам, искрицата, угасна. Сакс си спомни, че майката на момичето, която я биеше и затваряше с часове в килера, я наричаше „миличка“ и Пам мразеше това обръщение. Амелия съжали, че използва думата, но от притеснение бе забравила, че трябва да я отбягва.
Опита пак:
- Пам, той е прекрасно момче. И аз, и Линкълн го харесваме. - Това беше истината. Но Сакс не се сдържа: - Просто... не мислиш ли, че е по-добре да изчакате? Защо толкова бързате? Излизайте, виждайте се. Прекарвайте вечерите заедно... Отидете на екскурзия.