Внезапна болка прониза гърдите му. Това го уплаши. Били беше млад и в много добра форма, затова отхвърли мисълта за инфаркт. Но съмнението оставаше - дали не бе вдишал нещо отровно?
Това беше много реална и смъртоносна опасност.
Опипа тялото си и установи, че болката е повърхностна. Сети се откъде може да е. Когато сграбчи Клоуи в подземието, тя се беше опитала да се съпротивлява. Били бе толкова възбуден, че не обърна внимание колко силно го е ударила. Сега обаче адреналинът намаляваше и болката започваше да пулсира. Той погледна надолу. Нямаше сериозни увреждания - само ризата и гащеризонът му бяха скъсани.
Абстрахира се от болката и продължи.
Изведнъж забеляза, че дишането на Клоуи става по-дълбоко. Приспивателното скоро щеше да спре да действа. Докосна гърдите ѝ - Хубавото момиче не би имало нищо против - и усети, че сърцето ѝ бие по-настойчиво.
Хрумна му идея - какво би било да татуира живо, тупкащо сърце? Възможно ли беше? Преди месец, докато подготвяше плановете си за Ню Йорк, бе проникнал в една фирма за медицински доставки. Отмъкна апаратура, медикаменти и други материали за хиляди долари. Запита се дали е в състояние да научи достатъчно, за да постави някого под наркоза, да отвори гърдите му, да татуира някаква рисунка или надпис върху сърцето му и пак да го зашие. Да остави жертвата да живее с татуиран орган.
Какво можеше да изпише?
Кръст?
Думите:
Законът на кожата
Или може би:
1. Били + Хубавото момиче = вечна любов
Интересна идея. Но мисълта за Хубавото момиче го натъжаваше и той отново се наведе над Клоуи, за да довърши последните букви.
Идеално.
Тату „Били“.
Но все още не беше готов. Извади скалпел от един тъмнозелен калъф от четка за зъби и като протегна ръка, още веднъж опъна прекрасната кожа.
3.
Човек може да възприема смъртта по два начина.
В криминалистиката разследващият гледа на нея абстрактно, приема я просто като събитие, което е породило поредица от задачи. Добрият криминалист вижда това събитие като през лупата на историята; най-добре е да възприемаш смъртта като фикция, а жертвата - като някого, който никога не е съществувал. Абстрахирането е необходим инструмент при огледа на местопрестъпление точно колкото гумените ръкавици и УВ-лампата.
Седнал в червено-сивата инвалидна количка „Меритс“ пред прозореца на къщата си на булевард „Сентрал Парк Уест“, Линкълн Райм разсъждаваше за една наскоро настъпила смърт точно по този начин. Миналата седмица в центъра на града бе убит мъж - опит за грабеж, завършил с летален изход. Вечерта жертвата излязла от Службата по околна среда и някой я завлякъл в безлюдния строеж отсреща. Вместо да даде портфейла си, човекът се опитал да се съпротивлява и бил наръган с нож.
Разследването, материалите по което сега бяха пред него, бе съвсем рутинно, с оскъдните веществени доказателства, характерни за такъв вид убийства: евтин, нащърбен кухненски нож с пръстови отпечатъци, нефигуриращи в системата; неясни следи от обувки в мокрия сняг, с който е била покрита земята в нощта на убийството; и всякакви частици, фасове и други подобни, останали от дни и дори седмици преди престъплението. Тоест неизползваеми. По всичко изглеждаше, че става дума за случайно убийство, и нищо не сочеше към вероятните извършители. Полицията бе разговаряла с колегите на жертвата в екологичната служба, с приятели и роднини. Нямаше намесени наркотици, нямаше съмнителни сделки, нямаше ревниви любовници, нямаше ревниви съпрузи на любовници.
При тези оскъдни улики случаят можеше да бъде разплетен само по един начин - ако някой има неблагоразумието да се похвали, че е отмъкнал портфейл близо до кметството. И ако този, на когото се е похвалил, бъде заловен за наркотици, домашно насилие или дребна кражба и изпее самохвалкото.
За Линкълн Райм това престъпление, този завършил с убийство грабеж, беше смърт, наблюдавана отстрани. Исторически. Теоретично.
Една възможна гледна точка.
Друг начин да гледаш на смъртта, е със сърцето - когато човек, с когото си бил тясно свързан, напусне този свят. И другата смърт, за която мислеше Райм в този ветровит, мрачен ден, го вълнуваше много повече, отколкото убийството при опит за грабеж.
Райм нямаше много близки хора, но това не се дължеше на здравословното му състояние (имаше квадриплегия, тоест бе парализиран от врата надолу). Не, той не си падаше по общуването с хора. Той бе човек на науката. Човек на мисълта.