Тази сутрин Райм виждаше, че Сакс все още е силно загрижена. Тъкмо се канеше да ѝ каже нещо успокоително, но за негово облекчение професионалното го спаси от емоционалното.
- Открих нещо - извика Пуласки от другия край на лабораторията, като се взираше в монитора. - Мисля... - Замълча, после процеди: - Проклет Интернет. Точно когато излезе някакъв резултат!
Райм видя, че образът на екрана е застинал.
- Аха, момент, пак тръгна.
Пулаеки затрака по клавиатурата. На големия екран се появиха карти, схеми и списъци с вещества и материали.
- Станал си като истински учен, новобранец - похвали го Райм, като гледаше текста.
- Какво намери, Рон? - попита Мел Купър.
- Добра новина. Може би.
18.
Дългоочакваната семейна екскурзия на Хариет Стантън до Ню Йорк не протичаше според планираното.
Всичко бе излязло от релси заради една случка, която промени живота ѝ завинаги.
Сега Хариет стоеше пред огледалото в хотелската стая, където бе прекарала безсънна нощ, и гледаше костюма си. Тъмен. Не черен, а тъмносин.
Беше на крачка да избере първия цвят. Но това носеше лош късмет.
Тя махна няколко мъхчета от вълнения плат, изтръска няколко прашинки - хотелът не беше толкова хубав, колкото го рекламираха онлайн (но цените бяха разумни, а спестовността бе важна за семейство Стантън, идващо от градче, където стандартите за хотелско настаняване се поставяха от един филиал на „Холидей ин“).
На петдесет и три, с тесни рамене и тяло с формата на круша (но стройна круша), Хариет имаше сурово лице, зачервено и загрубяло от работа в градината, от наглеждане на децата след училище в задния двор, от пикници и барбекюта. Въпреки това тя бе най-малко суетната жена на света и единствените неравности, които я притесняваха, не бяха бръчките по лицето ѝ, а гънките на полата - неравности, които не бяха по силите ѝ да изглади.
Предвид на мястото, където отиваше - онова мрачно място - спокойно можеше да не обръща внимание на това несъвършенство. Но би противоречало на стила ѝ. За Хариет имаше два вида подход към нещата: правилния и неправилния, мързеливия, заблудения начин. Тя разкопча ципа на полата и я дръпна надолу - дрехата се смъкна лесно върху бежовия комбинезон.
Сръчно разгъна евтината дъска за гладене с една ръка (о, Хариет много добре си служеше с домакинските уреди) и включи в контакта маломощната ютия, привързана към дъската с тел - дали кражбите на дребни електроуреди бяха толкова голям проблем в Ню Йорк? И хотелът не пазеше ли номерата на кредитните карти на гостите си?
Както и да е. Тук беше друг свят, много различен от дома.
Докато чакаше ютията да загрее, тя си мислеше за разговора, който бяха водили със съпруга й вчера, когато се разхождаха по студените нюйоркски улици.
- Хариет.
Той спря на улицата, някъде по средата между „ФАО Шварц“ и Медисън Авеню, и се подпря на един стълб.
- Какво има, скъпи?
- Извинявай. Съжалявам. - Мъжът ѝ, десет години по-възрастен от нея, изглеждаше смутен. - Не ми е добре. Нещо... - Посочи гърдите си. - Нещо тук ме притиска.
„Такси или „Бърза помощ“? - запита се тя.
Девет едно едно, разбира се. Нямаше какво да умува.
След двайсет минути вече бяха в спешното отделение на една близка болница.
Диагнозата: лек инфаркт на миокарда.
- Какво? - попита тя лекаря.
А, ясно: сърдечен удар.
Странна работа. Мъжът ѝ винаги внимаваше с холестерола и през целия си живот не беше пушил цигари - само някоя пура от време на време. Беше висок и строен като уличния стълб, на който се бе подпрял, когато получи удара. Ходеше в гората да гони елени и диви прасета всеки уикенд по време на ловния сезон, когато имаше време. Помагаше на приятели за слагането на дограми на летни стаи и гаражи. Всеки уикенд мъкнеше двайсет и пет килограмови торби торф и пръст за саксии от пикапа до бараката за инструменти.
- Не е справедливо - измърмори Матю, когато чу диагнозата. - Най-накрая да се решим на проклетата екскурзия до града и виж какво се случва. Несправедливо е, по дяволите!
За всеки случай лекарите го преместиха в друга болница, на около половин час от хотела, която, изглежда, имаше най-доброто кардиологично отделение в града. Прогнозата беше много добра и щяха да го изпишат утре. Не се налагаше операция. Щеше да взема лекарства срещу високо кръвно и трябваше постоянно да си носи хапчета нитроглицерин. И да взема по един аспирин на ден. Но лекарите явно третираха случая като лек.
За да провери ютията, Хариет плюна леко върху тефлоновата повърхност. Капката изсъска и се изпари. Хариет поръси малко вода върху полата от една бутилка „Данон“ и заличи гънките с ютията.