Отново си сложи полата и се погледна в огледалото. Добре. Реши обаче, че има нужда от малко повече цвят, и върза копринен шал на червени и бели шарки на врата си. Отлично. Цветно, но не прекалено ярко. Взе чантичката си и излезе; качи се в асансьора, чието въже дрънкаше при преминаването на всеки етаж.
Когато излезе на улицата, се огледа и спря такси. Каза на шофьора болницата и се качи отзад. Вътре смърдеше и шофьорът, някакъв чужденец, явно не се беше къпал наскоро. Звучеше като клише, но беше вярно.
Въпреки снега Хариет свали стъклото и се приготви да спори, ако той възрази. Шофьорът обаче не каза нищо. Изглеждаше, че не ѝ обръща внимание - всъщност на нищо. Включи апарата за таксуване и даде газ.
Докато се полюшваше в старата кола, Хариет се замисли за условията в болницата. Персоналът изглеждаше любезен, лекарите - професионалисти, макар че говореха малко трудно английски. Това, което не ѝ харесваше, беше, че стаята на Матю в Медицинския център на Горен Манхатън се намира в сутерена, в дъното на дълъг и тъмен коридор.
Мизерно и зловещо. И когато отиде на свиждане снощи, долу нямаше никого.
Като гледаше елегантните богаташки къщи отляво и Сентрал Парк отдясно, тя се опита да прогони тревогите си от посещението на онова неприятно място. Мислеше си, че може инфарктът да е лоша поличба за нещо по-лошо, което предстои да се случи.
Скоро обаче пропъди тези чувства, като ги отдаде на суеверие, извади мобилния си телефон и изпрати окуражаващо съобщение, че вече е тръгнала към болницата.
19.
С раница през рамо - раницата с машинката „Американ Ийгъл“ и една доста силна отрова - Били Хейвън зави по страничната уличка, покрай голям строителен обект, като избягваше пешеходците.
Тоест избягваше свидетелите.
Влезе в поликлиниката отстрани на главния комплекс на Медицински център „Горен Манхатън“. Във фоайето продължи целеустремено към стълбите, като гледаше надолу. Беше проучил мястото, знаеше къде точно трябва да стигне и как да го направи незабелязано.
Никой не обърна внимание на стройния младеж, приличащ на толкова много младежи в Ню Йорк - художник, музикант или прохождащ актьор.
Не се различаваше от тях.
Макар че техните раници не съдържаха това, което имаше в неговата.
Били мина през аварийната врата и заслиза по стълбите. Озова се в сутерена и следвайки табелите, продължи към същинската част на болницата по дълъг, тъмен коридор. Беше пуст, сякаш не бяха много служителите, които знаеха за него. По-вероятно този мизерен маршрут им беше познат, но предпочитаха да минават от поликлиниката до болницата по улицата отгоре, където не само можеш да пиеш кафе в „Старбькс“ или да си купиш парче оригинална пица „Рей“, ами и няма опасност да бъдеш завлечен в някой килер и изнасилен.
Тунелът, водещ към болницата, беше дълъг - неколкостотин метра - и боядисан в сиво, навяващо асоциации за военни кораби. Отгоре преминаваха тръби. Беше тъмен, защото управата на болницата, може би за икономия, бе поставила една светеща на всеки три лампи. Нямаше камери за наблюдение.
Били знаеше, че времето е от жизнена важност, разбира се, но трябваше да се отбие на още едно място. Беше забелязал вратата вчера, когато дойде да провери за удобен път да проникне незабелязано в болницата.
Табелката го заинтригува.
Той просто трябваше да влезе.
И сега го направи, давайки си сметка, че времето тече. Но същевременно с чувството на дете, скрило се от родителите си, за да се помотае още малко в някой магазин за играчки.
* * *
Голямата стая с надпис „Образци“ беше тъмна, но достатъчно осветена от лампичката над аварийния изход, която озаряваше със зловещо сияние съдържанието ѝ: стотици стъкленици с човешки органи, накиснати в жълтеникава течност, вероятно формалдехид.
Очи, ръце, черни дробове, сърца, бели дробове, полови органи, гърди, крака. Цели ембриони. Били забеляза, че повечето експонати са от двайсети век. Може би тогава студентите по медицина са учили анатомия по истински човешки части, докато днешните поколения използваха компютърни картинки.
До стената имаше етажерки с кости, стотици кости. Той се сети за нашумелия случай, по който преди години бе работил Линкълн Райм - Колекционера на кости. Кокалите обаче не интересуваха особено Били Хейвън.
Законът на кокала?
Не, не звучеше толкова добре, колкото Законът на кожата. И дума не можеше да става за сравнение.