Той тръгна между шкафовете, като разглеждаше стъклениците с размери от няколко сантиметра до метър височина. Спря и се вгледа в очите на една отрязана глава. Чертите на лицето подсказваха южнотихоокеански произход, или така му се искаше да вярва - защото за негово възхищение имаше татуировка: кръст точно под мястото, където е била границата на косата.
Били прие това като добър знак. Думата „татуировка“ идва от полинезийското или самоанското татау - покриване на долната част на мъжкото тяло със сложни геометрични фигури, наречени пеа (и на женското с подобен рисунък, наречен малу). Процесът отнема седмици и е изключително болезнен. Онези, които изтърпят cялото татуиране, получават специално звание и са уважавани заради храбростта си. Онези, които дори не опитват, биват заклеймявани като „голи“ на самоански и са отритнати от обществото. Най-лошото клеймо обаче получават мъж и жена, които са започнали процедурата, но не са я завършили, защото не са издържали болката. Те живеят в позор до края на дните си.
На Били му харесваше, че тези племена се самоопределят според отношението си към татуирането.
Искаше му се да вярва, че мъжът, чиято глава гледаше сега, е получил своята пеа и се е ползвал с голямо влияние в племето си. Макар и езичник, той е бил храбър, истински воин (дори и да не е бил достатъчно умен, за да не допусне главата му да се озове в буркан на другия край на света).
Били вдигна стъкленицата с една ръка и се наведе напред, докато приближи лицето си на няколко сантиметра от отрязаната глава, тъй че да ги разделя само стъклото и тънък слой течност.
Замисли се за една от любимите си книги. „Островът на доктор Моро“. В романа на Хърбърт Уелс се разказваше за англичанин, който претърпява корабокрушение и попада на остров, където лекарят от заглавието хирургически комбинира човешки и животински части. Хора-хиени, хора-леопарди... Били бе чел многократно книгата, както други деца четат „Хари Потър“ или „Здрач“.
Вивисекцията и рекомбинацията бяха върховната форма на телесна модификация, разбира се. И доктор Моро бе съвършеният пример за прилагането на Закона на кожата.
„Добре. Време е да се върнем в реалността“ - смъмри се той.
Излезе от хранилището и огледа коридора. Беше все така пуст. Продължи към болницата и веднага усети, когато влезе в сградата. Леката миризма на почистващ препарат и мухъл от поликлиниката се смени с меланж от аромати. Дезинфектанти, спирт, лизол, бетадин.
Имаше и други, отвратителни за някои хора, но не и за него: ухания от разложението на кожата, от разпадането ѝ под действието на инфекции и бактерии, от изгорена кожа... може би от лазери в операционните зали.
А може би болничните служители изгаряха отрязаните тъкани и органи в някоя пещ. Това нямаше как да не му припомни за нацистите, които са използвали кожите от жертвите на Холокоста за практически цели, например за абажури и подвързии за книги. И които са създали най-простата и най-значима система за татуиране в историята.
Законът на кожата...
Били вдиша дълбоко.
Надуши друга миризма - изключително натрапчива. На какво, на какво?
О, досети се. При толкова много чужденци, работещи в медицината, сега в болниците се готвеха и ястия с много къри и чесън.
Отвратително.
Били навлезе в сърцето на болницата - трето подземно ниво. Тук беше съвсем пусто. Идеалното място да докара жертва за смъртоносна татуировка.
В асансьора сигурно имаше камери, затова намери стълбището и тръгна нагоре. Спря на горния подземен етаж - ниво две - и надникна навън. Тук беше моргата и беше пусто. Днес медиците явно не бяха успели да убият някого.
Още един етаж нагоре - до нивото с болнични стаи. Надникна през мръсното стъкло на аварийната врата, препречено с метална мрежа, и мярна нещо цветно - жена, вървяща по коридора с гръб към него.
„Ах“ - помисли си, като оглеждаше тъмносините пола и сако, лъскавото червено-бяло копринено шалче на врата ѝ. То се открояваше като семафор в сивата обстановка. Беше сама. Били се измъкна тихо през вратата и тръгна след жената. Направиха му впечатление мускулестите крака - виждащи се ясно под дългата до коленете пола - тънката талия, бедрата. Косата, стегната на кок, бе леко прошарена. Макар че под тънкия чорапогащник прозираха няколко лилави вени около глезена, кожата ѝ беше превъзходна за възрастна жена.
Сърцето му се разтуптя от вълнение, той усети ускорения пулс в слепоочията си. И на друго място.
Кръв. Олеандровата стая... кръв на килима, кръв на пода.
„Изгони тези мисли - смъмри се. - Веднага! Мисли за Хубавото момиче.“