Преди това обаче трябваше да се махне от тук. Полицията всеки момент щеше да започне да претърсва сградата.
И той знаеше, че ще търсят внимателно.
Първата група полицаи тръгнаха към входната врата.
Били непринудено се завъртя и се насочи към асансьорите. Там спря и небрежно заразглежда списъка на кабинетите, сякаш нямаше никаква грижа на този свят - освен да намери лекар, който да му премахне някоя бенка или да му направи колоноскопия.
Мислеше трескаво. Сградата бе висока десет-единайсет етажа. Имаше ли външна противопожарна стълба? Едва ли. Такива вече не се използваха. Сигурно имаше огнеупорно стълбище, водещо към немаркирани врати към страничните улички. Разбира се, ченгетата щяха да заемат позиции там. Готови за стрелба да чакат престъпника.
Забеляза табела за един лекарски кабинет на шестия етаж.
Били Хейвън се замисли за момент.
Чудесно, рече си, и се дръпна от указателната табела точно когато първият полицай влизаше във фоайето.
Винаги бъди готов да импровизираш...
23.
Лон Селито се втурна в главното фоайе на Медицински център „Горен Манхатън“. Асансьорът изглежда, че се бавеше - четирима души чакаха. Той слезе по стълбите в подземния етаж, където Сакс бе предотвратила поредното нападение на убиеца. Беше го спряла на косъм. Ако Райм и Пуласки не се бяха досетили за мястото, което убиецът бе набелязал за следващия си удар, сега щяха да правят оглед на убийство, а не да провеждат издирване на беглец.
С полицейска значка, закачена на лента и подскачаща върху издутия му корем, и миникомпютър в ръка, Селито се движеше с максималната бързина, която позволяваше теглото му, и се задъхваше.
Проклети диети. Никоя не действаше!
Освен това трябваше да спортува повече.
По-късно трябваше да помисли за това.
Слезе в кардиологичното отделение и след петдесетина метра намери стаята, която търсеше. Отпред стояха двама униформени - латиноамериканец и чернокож. В стаята лежеше белокос слаб мъж с много набръчкано - и недоволно - лице. На стол до него седеше хубава жена около петдесетте. Тя носеше строг тъмносин костюм, почти непрозрачни дамски чорапи и пъстър шал. Издълженото ѝ лице бе посърнало и зелените ѝ очи неспокойно шареха из стаята. Погледна за момент Селито в коридора, после пак насочи вниманието си към болния. С грубите си ръце нервно разкъсваше хартиена кърпичка. От другата страна на леглото седеше русокос младеж, носещ отчасти нейните черти - вероятно син.
Селито кимна на униформените и те се отдръпнаха от вратата.
Той попита тихо:
- А детектив Сакс?
- Останала е със служителя на болничната охрана, докато го приберат от спешното. Сега оглежда коридора и стаята, където ги е нападнал извършителят - имам предвид нея и охранителя. Вече направи оглед на мястото, където се е канел да нападне жертвата, жената - каза латиноамериканецът, като кимна към стаята. На табелката на ревера му пишеше: „Хуарес“.
- Отрова?
- Мнее.
- Как „мнее“? - изимитира го Селито.
Младежът не схвана, че се подиграват на акцента му, и продължи:
- Мнее. Извършителят ги е замерил със стъкленица от хранилището. Тя се счупила и съдържанието - някаква гадост – се изляло върху охранителя. Той е бивш колега. Пенсионирали са го от Деветнайсети.
- Детектив Сакс не е пострадала - добави партньорът му: „Уилямс“.
- Каква гадост?
- Не се знае - отговори Хуарес, - но според предварителния сигнал може да е било киселина или нещо подобно.
- Мамка му. Киселина?
- Мнее. Оказа се, че е консервант.
- Болницата отцепена ли е? - попита Селито.
- Отвсякъде, мдаа.
Последната дума предизвика свирепия поглед на детектива. Този път Хуарес разбра и се поправи:
- Да, господин лейтенант. Тъй вярно. Но са почти сигурни, че се крие в съседната сграда. Детектив Сакс го е видяла да бяга по свързващия тунел. Само на едно място може да е отишъл. Там, в поликлиниката.
- И хората от спецотряда мислят, че още е там?
- Трябва да е бил адски бърз, за да се измъкне. Детектив Сакс е повикала подкрепления веднага. Районът беше отцепен две минути след нападението. Възможно е да се е измъкнал, детективе, но едва ли.
- Две минути, а?
Селито поглади разсеяно измачканата си вратовръзка, сякаш така можеше да я изпъне като с ютия. Извади бележник с надраскани корици и влезе в болничната стая.
Представи се.
Мъжът в леглото каза:
- Аз съм Матю Стантьн. Тук нямат ли охрана?