Никой не обръщаше внимание на гащеризона му и чантата за инструменти, никой не го гледаше, питайки се: „Това ли е мъжът, който уби онова момиче в Сохо? Това ли е мъжът, когото за малко не заловиха и застреляха в Марбъл Хил?“
Отново вървеше бодро и вдишваше студения въздух, наситен със смрадливи бензинови изпарения. Разбира се, че нямаше да вземе Линия едно, която имаше спирка в Марбъл Хил, защото беше твърде близо до болницата. Няколко дни бе разучавал транспортната система на Ню Йорк. Сега отиваше към една станция по на изток, въпреки че се налагаше да върви пеша в гадното време и тълпата от неприятни хора.
Ей, ще те уредя бе, брат...
А те бяха много. Тълпата се сгъстяваше, имаше повече пазаруващи - възползващи се от предколедния сезон, за да купят подаръци. Облечени с тъмни, износени и опърпани дрехи.
Свинечовеци, кучечовеци... от острова на доктор Моро.
Няколко полицейски коли минаха, бързаха към Марбъл Хил. Никоя не намали.
Задъхан, отново с болка в гърдите, той наближи входа на метрото. Тук линията минаваше не под земята, а над нивото на улицата. Прокара картата си през бариерата и небрежно се за- изкачва по стръмните стълби към перона, където се сви в един ъгъл, за да се скрие от мокрия вятър.
Нахлупи шапката, смени очилата си с други, с различни рамки, и уви сивия си шал пред устата; беше достатъчно студено, за да не изглежда странно.
Огледа се за полиция. На улицата долу не се виждаха сигнални лампи, сред тълпата на перона нямаше униформени. Може би...
Но чакай...
Забеляза двама мъже с шлифери на десетина метра от него. Единият го погледна, после се обърна към спътника си. Двамата се открояваха в тълпата - бели и спретнато облечени, с бели ризи, вратовръзки и дебели връхни дрехи (повечето други пътници на перона бяха черни, латиноси или мелези и много по-небрежно облечени).
Ченгета под прикритие? Имаше предчувствие, че са такива. Може да не участваха директно в издирването му - може би работеха по разследване на наркотици - но сигурно бяха чули сигнала и сега се досещаха, че са видели Убиеца от подземията.
Единият проведе кратък телефонен разговор и Били остана с усещането, че се обажда на самия Линкълн Райм. Нямаше основания да смята това, но интуицията му подсказваше, че полицаят е приятел и колега на Райм.
Влакът приближаваше, но беше все още на стотина метра от перона. Мъжете си прошепнаха нещо и тръгнаха към Били, като се загърнаха срещу вятъра.
Той толкова внимаваше, толкова хитро се измъкна от поликлиниката. А сега да го хванат заради една нелепа случайност? Да налети на двама полицаи.
Нямаше къде да избяга. Ако побегнете, щяха да го настигнат. Можеше ли да скочи?
Не, шест-седем метра до пълната с коли улица долу - щеше да се изпотроши.
Реши да блъфира. Носеше карта за самоличност от градската служба за поддръжка и можеше да ги заблуди при проверка, но беше достатъчно да се обадят в общината, за да разберат, че е фалшива. Носеше също истинския си документ за самоличност, което на практика беше нарушение на Заповедите.
Не издавай самоличността си!
Разбира се, нямаше как да го спази. Едно обаждане по радиостанцията или телефона, и щяха да разберат истинската му самоличност.
Реши да използва нападателна тактика. Щеше да се престори, че не вижда мъжете, докато не се приближат до него.
После да се обърне, да им се усмихне - и да блъсне единия или и двамата на релсите. След това щеше да избяга в суматохата.
Кървав план. Опасен. Но нямаше друг избор.
Двамата мъже се приближиха. Усмихваха се, но Били не вярваше нито за миг на изражението им.
Влакът бавно навлизаше в станцията. Трийсет метра, двайсет, десет...
Били погледна към хълбоците на мъжете за оръжие, но те не бяха разкопчали шлиферите си. Хвърли поглед към изхода, прецени времето и разстоянието.
„Приготви се. Едрия. Бутни първо него. Приятеля на Линкълн Райм.“
Влакът почти стигна до перона.
По-високият от двамата мъже - онзи, който щеше да умре първи - кимна, когато видя, че Били го гледа.