Само трябва да произвеждаш.
И да си с едни гърди пред конкуренцията.
А мамка му, в това поле имаше адски силна конкуренция.
Негово Величество Интернет - с главно И. Какво място! Толкова много пари, толкова много възможности за смайващи успехи. И за грандиозни провали.
Трийсет и две годишна, със съблазнителна фигура, буйна кестенява коса с тъмнолилави кичури и големи влажни очи като на героиня от японска анимация, Саманта отпи глътка бяло вино и се опита да отклони мислите си от особено трудния разговор с шефа си, който бе водила допреди съвсем малко - разговора, за който не спираше да си спомня.
„Престани да мислиш за това!“
Най-сетне успя. Тя набоде с вилицата и лапна едно парче пържен зелен домат, покрит с паста от аншоа, и погледна приятелите си. Усмихна се на всичките (с изключение на Есемеска- та), докато Раул, съквартирантът ѝ - да, само съквартирант - разказваше някаква случка с нея. Той работеше като помощник на един моден фотограф, който снимаше за няколко списания, опитващи се да конкурират „Вог“, все в Интернет. Един ден стройният, брадат шеф на Раул бе дошъл да го вземе от общия им апартамент в Челси. Изгледа Саманта - с тениска, долнище на пижама, буйна коса, усмирена с различни по цвят ластичета, и много строги очила - и измърмори:
- Хъммм. Може ли да те снимам?
- О, да не би да правиш календар „Секси задръстенячки“?
Раул произнесе тази реплика с малко повече патос и всички около масата прихнаха.
Бяха приятна компания. Раул и Джеймс - най-добрият му приятел - и Луиз от офиса на Саманта, а също онази жена, която дойде с Джеймс. Как се казваше, Катрина ли, Катарина ли, или Карина? Блондинката на Джейми за тази седмица. Саманта я кръсти „Есемеската“.
Мъжете продължиха да бистрят политиката, сякаш бяха заложили пари на резултата от изборите, Луиз се опитваше да обсъжда някакъв важен въпрос със Саманта, а момичето с „К" не спираше да праща есемеси.
- Сега се връщам - каза Саманта и стана.
Тръгна по древния под, който - след три чаши антистресово вино - не беше толкова равен, колкото бе при идването им. „Внимателно, момиче - каза си. - Можеш да паднеш пияна в Хемптънс. Можеш да паднеш пияна в Кейп Мей. Но не може в Манхатън.“
Двама се опитаха да я закачат от малкия бар. Тя се престори, че не ги забелязва - макар че единия не толкова категорично, колкото другия. Беше строен младеж, с бледа кожа - от типа „аз излизам само нощем“. Художник, скулптор или занимаващ се с друго изкуство. Красавец, макар и с малко къса брадичка, когато погледнеше надолу. Пронизващи очи. Гледаха те по онзи начин. Саманта ги наричаше „кутрешки“ - като на кутре, което проси за храна.
Побиха я тръпки. Защото той я загледа по-дълго от нормалното и тя се стресна.
Събличаше я, опипваше с поглед тялото ѝ.
Саманта съжали, че го погледна в очите, и продължи бързо по най-трудния маршрут в ресторанта - по тясното стълбище до тоалетната в мазето.
Скръц, скръц...
Добра се.
Тук бе тъмно и тихо - и чисто, което я бе изненадало първия път, когато дойде. При ремонта майсторите бяха положили големи усилия да придадат на помещенията за хранене груб вид (да, ясно - френско-американски прованс), но тоалетните бяха типично „Сохо“. Плочки, лампи в хлътнали гнезда, орнаментирани стъкла за украса. Снимки на Мапълторп по стените, но нищо твърде скандално. Без камшици и задници.
Саманта отиде при вратата, означена с Ж, и пробва дръжката.
Заключено. Намръщи се. „Прованс“ не беше голям, но никой скапан ресторант на света не биваше да оставя само една кабинка в женската тоалетна. Тези тук луди ли бяха?
Отгоре се чу скърцане, стъпки по разсъхналите се дъски. Приглушени гласове.
Тя си спомни мъжа на бара.
„Как можах да го погледна така? Боже! Бъди разумна! Ясно? Стига свалки. Нали излизаш с Елиът от работата? Е, не е мъжът на мечтите ти, но е добро момче, надежден е и гледа Пи Би Ес. Следващия път като те покани на среща, приеми. Има толкова сладки очи и сигурно се справя добре в леглото. Хайде, пишка ми се. Една тоалетна, по дяволите!“
Изведнъж - друг вид скърцане. Стъпки по стълбите надолу.