Скръц, скръц...
Сърцето на Саманта се разтуптя. Сигурна беше, че е флиртаджията, опасният.
Видя боти на най-горните стъпала. Мъжки, до глезена. Като от седемдесетте. Странни.
Тя се огледа. Беше в края на коридора. Нямаше къде да избяга. Нямаше друг изход. „Какво да правя, ако ме нападне?“ - запита се. Шумът от ресторанта бе оглушителен - никой нямаше да я чуе. Бе оставила телефона си горе...
Но после си каза: „Спокойно. Не си сама. Има друга жена в тоалетната. Тя ще чуе, ако пищиш.“
Освен това никой, колкото и да беше възбуден, не би рискувал да изнасили жена в коридора на ресторант.
По-вероятно да се стигнеше просто до неловък инцидент. Стройният мъж да стане твърде настъпателен, да започне да ѝ се натиска, да се ядоса, но в крайна сметка да се откаже. Колко пъти ѝ се беше случвало! Най-лошото, което можеше да стане, бе да я нарекат „кучка“.
Това се случваше, когато някоя жена погледнеше мъж. Двоен стандарт. А когато мъжете гледаха - о, това беше в реда на нещата. Мъжете можеха, за тях беше нормално.
Щяха ли да се променят изобщо нещата?
Но изведнъж си помисли: „Ами ако е истински психопат? С нож? Убиец?“ Пронизващите му очи подсказваха, че може би е точно такъв. Пък и онзи ден беше станало убийство - онова момиче в Сохо, в подземията.
Точно като тук. По дяволите...
В следващия момент Саманта се изсмя.
Мъжът с ботите се появи. Беше някакъв възрастен дебеланко с костюм и тънка вратовръзка. Турист от Далас или Хюстън. Той я погледна, кимна като за поздрав и влезе в мъжката тоалетна.
Саманта отново се обърна към вратата с буквата Ж.
„Ох, хайде де, сладурано! По дяволите! Не нагласи ли вече този грим? Или повръщаш четвъртия си „Козмо“?“ Саманта отново натисна дръжката, за да напомни на несъобразителната жена, че има опашка.
Дръжката се завъртя.
„По дяволите - помисли си тя. - Било е отключено през цялото време.“ Преди малко сигурно бе завъртяла в грешната посока.
„Каква съм глупачка.“ Влезе, натисна ключа на лампата и остави вратата да се затвори.
В този момент видя мъжа, който стоеше скрит зад нея. Носеше гащеризон и плетена шапка. За миг заключи вратата.
„Олеле, боже...“
Лицето му беше обгоряло! Не, разкривено, смачкано под гумена маска, прозрачна, но жълтеникава. На ръцете си носеше гумени ръкавици със същия цвят. На лявата му ръка между ръкавицата и края на ръкава се виждаше част от червена татуировка. Насекомо с челюсти, бодливи крака и човешки очи.
- Ааааа, не, не, не...
Тя се извъртя бързо, посегна към вратата, но той бързо я хвана с ръка през гърдите и тя почувства силно убождане във врата.
Започна да рита, опита се да крещи, но той затисна устата ѝ с дебел плат. Виковете ѝ се изгубиха.
Тогава Саманта забеляза вратичката в другия край на тоалетната, около шейсет сантиметра на метър, водеща в мрака - тунел или вход към по-дълбоко подземие под ресторанта.
- Моля! - промълви тя, но думата бе заглушена от плата.
Започна да се схваща, почувства се изтощена. Вече почти не се страхуваше. И осъзна - убождането във врата. Беше ѝ инжектирал нещо. Преди сънят да я надвие, Саманта усети, че мъжът я оставя внимателно на пода и после я повлича по-близо и по-близо към черната дупка.
Почувства топлина, гъделичкане по крака си - после страх и безсилие, когато упойката започна да действа.
- Не - прошепна.
И чу гласа му в ухото си:
- Да.
Думата се проточи дълго, сякаш не бе изречена от нападателя, а от насекомото на ръката му, съскащо, съскащо, съскащо.
28.
Законът на кожата...
Докато работеше е машинката върху красивия корем на новата си жертва, Били размишляваше за пристрастеностга си към тази субстанция, платното на Господ.
Кожата.
Това бе и платното, върху което рисуваше Били, и го привличаше толкова непреодолимо, колкото Колекционера на кости се възхищаваше от костната система - именно това бе заинтересувало Били да прочете „Серийни градове“. Оценяваше манията на Колекционера на кости, но не можеше да разбере това увлечение по кокалите, кожата беше много по-значим елемент на човешкото тяло. Много по-централна. По-важна.
Какви прозрения даваха костите? Никакви. Не като кожата.
От всички покривни органи, защитаващи тялото, кожата е най-еволюиралият - много повече от всякакви копита, нокти, люспи, пера и хитро устроените, предизвикващи тръпки външни скелети на членестоногите. Тя е най-големият орган при бозайниците. Дори ако органите и кръвоносните съдове могат да се поддържат от някакво приспособление на доктор Сюс, кожата върши много повече работа. Тя спира инфекциите и служи като ранна предупредителна и защитна система срещу студ и горещина, от болести и наранявания, от кърлежи и зъби, от удари с палка и при някои обстоятелства, дори от копия и куршуми. Кожата задържа това скъпоценно, жизненоважно вещество - водата. Тя поема светлината, от която имаме нужда, и дори синтезира витамин D. Какво ще кажете за това, а?