Извършителите се държаха като обикновени туристи: бяха се нагледали на експонати, беше им станало скучно и си бяха тръгнали, за да разпуснат в някой близък ресторант или бар.
Бе извършена пълна инвентаризация, която установи, че макар някои предмети да са били преместени, натрапниците не са изнесли нито една картина, експонат или дори хартийка. Криминалистите (Райм и Сакс не работеха по този случай) бяха силно затруднени от огромната площ, която трябваше да огледат; залата за древни оръжия бе достатъчно голяма сама по себе си, но подземната система на архива и хранилището се простираха на още по-обширна територия на изток, от другата страна на Пето Авеню.
Случаят изискваше много време, но Селито призна, че това не е най-лошото:
- Политика. Шибана политика. Хизънър смята, че проникването в скъпоценния му музей не е добра реклама. В превод: „Работете ден и нощ, ако трябва, и майната му на всичко останало. В града е обявена опасност от терористичен акт. Код червено, оранжево или какъвто там цвят показва, че работата е дебела. Имаме последователи на Тони Сопрано. А аз какво правя? Оглеждам всяка прашна стая, всяка шантава картина и гола статуя в мазето. Всяка, без изключение. Искаш ли да ти кажа какво мисля за изкуството, Линк?
- Какво, Лон?
- Майната му на изкуството. Ето това мисля.
Сега обаче новият случай - татуираното с отрова мъртво момиче - бе изкарал това разследване от релси, очевидно за облекчение на детектива:
- При такъв убиец пресата няма да е доволна, че си губим времето с акварели на водни лилии и статуи на гръцки богове с малки пениси. Виждал ли си тия статуи, Линк? Някои от тези момчета... Мамка му, всеки нормален модел би помолил скулптора да добави два-три сантиметра в повече.
Отпусна се тежко на един стол и отпи глътка кафе. Все още не проявяваше интерес към сладките.
Райм се намръщи:
- Кажи ми още нещо, Лон.
- Да?
- Кога точно е било убито момичето с татуировката?
- Смъртта е настъпила преди около час. Може би деветдесет минути.
Линкълн го погледна озадачено:
- Не е възможно да получиш токсикологичен профил за толкова кратко време.
- Не. Патологът каза, че ще е готов след два-три часа.
- Тогава как разбраха, че е била отровена?
- О, един от медиците е работил по случай на отравяне преди няколко години. Каза, че личи от изкривяването на лицето и от стойката. Много е мъчително. Ужасен начин да умреш. Трябва да хванем този мръсник, Линк.
5.
Чудесно. Просто чудесно.
Застанала в подземието на бутика в Сохо, откъдето е била отвлечена Клоуи Мур, Амелия Сакс се наведе и надникна намръщено в килерчето. Тесен тунел водеше от малкото помещение към същинското местопрестъпление - по-широката галерия, в която бе убито момичето.
Тялото се виждаше в далечината, ярко осветено от прожекторите, монтирани от първите пристигнали полицаи.
Дланите ѝ се изпотиха при вида на тясната дупка, през която трябваше да се провре.
Прекрасно!
Върна се една крачка в мазето на бутика и вдиша два-три пъти вонящия на плесен и бензин въздух. Преди години Линкълн Райм бе създал база-данни с планове на нюйоркските подземия, събрани от Строителната агенция и други общински служби. Сакс беше качила една от тези схеми на айфона си и сега с ужас я заразглежда.
„Откъде идват фобиите? - питаше се Сакс. - От някоя детска травма или генетична заложеност, която ни спира да не пипаме змии или да не се разхождаме по ръба на планински пропасти.“
Змиите и височините не бяха проблем за нея - проблемът ѝ бяха тесните помещения. Ако вярваше в задгробния живот (а тя не вярваше), можеше да си помисли, че в някой минал живот е била погребана жива. Или ако следваше логиката на кармата - че е била отмъстителна кралица, която бавно е заравяла противниците си, докато напразно са я молели за милост.
Сакс, близо метър и осемдесет висока, се втренчи в схемата на най-големия си ужас: тунела с диаметър около метър между килерчето и по-широкия транспортен тунел - мястото на убийството. Тесният проход, който според плана бе седем метра дълъг.