Той се усмихна:
- Чувала ли си за тях, когато с майка ти се криехте в Ларчууд?
- Не мисля. Линкълн каза, че са от Южен Илинойс. Не е далеч от мястото, където бяхме с майка ми. И си спомням, че тя и пастрокът ми се срещаха понякога с хора от други групировки, но не съм обърнала внимание. Мразех ги всичките. Как само ги мразя!
- Но онзи с татуировките, убиецът - той е мъртъв, нали? А другите са арестувани.
- Да. Мъж, жена и синът им. Все още не се знае кой е бил онзи тип в тунела, онзи, който загина. Татуировчикът.
- Все още ли не си говорите с Амелия?
- Не, не си говорим.
- Засега.
- За дълго време - твърдо заяви Пам.
- Тя май не ме харесва.
- Не! Не е затова. Просто се държи покровителствено. Мисли ме за кукла, която може да се счупи. Ох, не знам! По дяволите!
Сет остави чашата с кафе.
- Може ли да поговорим за нещо сериозно? - попита.
- Ами, да... сигурно.
„Хъм - помисли си момичето. - Това пък какво е?“
Той се засмя:
- Успокой се. Просто реших да заминем, по-скоро. Веднага.
- Наистина ли? Но аз още нямам паспорт.
- Мисля си първо да пообиколим Щатите за известно време.
- О... аз си мислех, че ще отидем първо в Индия, после в Париж и Прага, Хонконг.
- Ще отидем. Само че по-кьсно.
Тя се замисли за миг, но после погледна дълбоките му кафяви очи и каза:
- Е, добре. Както кажеш, скъпи. Готова съм да дойда навсякъде с теб.
- Обичам те - прошепна Сет.
Целуна я и тя се притисна до него.
Пам седна и отпи глътка кафе.
- Нещо за хапване? Аз съм малко гладна. Пица?
- Може.
Тя стана и пак влезе в кухнята. Отвори хладилника, извади една полуготова пица и я постави на плота.
Облегна се на стената. Стомахът ѝ се свиваше, пулсът ѝ се ускори.
Помисли си: „Откъде, по дяволите, знае за Ларчууд?“ Трескаво се опита да си спомни кога са говорили за това. „Не, никога не съм му споменавала. Сигурна съм.“
- Трябва да разкажеш на Сет всичко за живота ти в нелегалност.
- Не, не трябва.
„Мисли, мисли...“
- Имаш ли нужда от помощ? - извика той.
- He.
Тя зашумя, отвори кутията с пицата, изтрака с вратата на микровълновата.
„Това не е възможно! Абсурд да е свързан с онези хора. Невъзможно.“
Но интуицията ѝ, изострена от годините на принудително оцеляване, взе връх. Тя безшумно се приближи до стационарния телефон, взе слушалката. Вдигна я до ухото си.
Натисна девет. Едно.
- Обаждаш ли се на някого?
Сет бе застанал на вратата на кухнята.
Без да престава да се усмихва, Пам бавно се обърна.
- Ами, като заговорихме за Амелия... реших... все пак да ѝ се извиня. Не мислиш ли, че е добра идея? Искам да кажа, не би ли го направил, ако беше на мое място?
- Нима? - попита той. Лицето му бе напълно сериозно. - На Амелия щеше да се обадиш, а?
- Да, точно така.
- Остави телефона, Пам.
- Ама...
Гласът ѝ заглъхна. Сет впи тъмните си очи в нейните. Пръстът ѝ бе на милиметри от бутона за набиране на единица. Но преди да го натисне, той се приближи и издърпа телефона от ръката ѝ. Затвори.
- Какво правиш? - прошепна тя.
Сет не каза нищо. Стисна силно ръката ѝ и я завлече обратно на дивана.
69.
Сет отиде при входната врата, сложи веригата и се върна.
Усмихна се мрачно:
- Как можах да спомена Ларчууд? Знаех, че с майка ти сте били там при „Патриотична граница“. Но ти никога не си го споменавала. Каква глупава грешка от моя страна.
- Това беше едно от нещата, за които спорихме с Амелия - прошепна тя. - Тя искаше да ти разкажа за живота си там. Казах ѝ, че няма значение. Но всъщност се боях да ти кажа. А сега... Ти си един от тях, нали? Работиш с хората, които се опитаха да отровят водата.
Той взе дистанционното на телевизора, вероятно за да пусне новините. Пам използва възможността и скочи от дивана, като силно блъсна Сет назад. После хукна към вратата. Но едва успя да направи две крачки, когато той я сграбчи. Пам падна тежко, удари лицето си в пода. Усети вкус на кръв от цепнатата си устна. Сет я сграбчи за яката и грубо я завлече обратно, буквално я метна на дивана.
- Никога повече не прави така - изсъска.
Натопи пръст в кръвта й и нарисува нещо на лицето ѝ. Заговори шепнешком:
- Телесните знаци са прозорци към това, което си, и това, което чувстваш. Някои индиански племена използвали боя - която не е нищо друго освен една временна татуировка - за да покажат пред всички какво изпитват. Воините не можели да изразяват емоциите чрез думи или мимика - не било прието - но можели да се изрисуват по определен начин, за да покажат дали са влюбени, тъжни или ядосани. Дори ако детето му е починало, воинът нямал право да плаче. Нямал право да го изрази с поведението си. Но можел да изрисува лицето си. И така всички разбирали колко силно скърби. Това, което нарисувах сега на лицето ти, е символът за „щастлив“ на племето лакота.