После бръкна в раницата си и извади руло тиксо и преносима машинка за татуиране.
Докато го правеше, ръкавът му се повдигна и Пам видя татуировка на ръката му. Червена. Не се виждаше цялата, но видимата част представляваше глава и горната част от тялото на стоножка, чиито човешки очи я гледаха втренчено, както тези на Сет - с изражение на желание и презрение.
- Ти си татуирал онези хора - едва прошепна Пам. - Ти си ги убил.
Той не отговори.
- Откъде познаваш онази двойка? Терористите?
- Аз съм им племенник.
Сет (но не, не Сет; сигурно имаше друго име) започна да сглобява машинката за татуиране. Пам се втренчи в татуировката на ръката му. Очите на насекомото я гледаха втренчено.
- О, това ли? – Той вдигна ръкава си нагоре. - Това не е татуировка. Обикновена рисунка е с водноразтворимо мастило. От това, което някои татуировчици използват за очертаване. - Облиза пръста си и размаза част от татуировката. - Докато бях Убиеца от подземията и излизах на лов, си го рисувах на ръката. Става за десет минути. Когато бях твоят приятел Сет, го измивах. Беше необходимо само колкото да заблуди свидетелите и полицията - а теб да убеди, че мъжът на живота ти не е убиецът.
Пам заплака.
- Боли ли устната? Така е, като се опитваш да бягаш. - Той сви рамене. - Една цепната устна не е нищо в сравнение със...
- Ти си луд!
Очите му гневно проблеснаха и той заби юмрук в корема ѝ. Пред очите ѝ блесна жълта светлина и тя изстена от болка. Едва сдържа почти непреодолимия подтик да повърне.
- Няма да ми говориш така! Ясно ли е? - Той я сграбчи за косата и доближи устата си на милиметри от ухото ѝ. Изкрещя толкова силно, че я заболяха тъпанчетата: - Ясно ли е?!
- Добре, добре, добре! Престани, моля те - проплака тя. - Кой си ти? - прошепна плахо, опасявайки се от нов удар.
Той изглеждаше способен на убийство; очите му бяха като на обладан от лудост.
Блъсна я и гя падна на пода. Издърпа я грубо на дивана, върза ръцете ѝ е тиксо отзад и я обърна по гръб.
- Казвам се Били Хейвън.
Продължи да подрежда някакви шишенца и да сглобява та- туировъчната машинка. Погледна я и забеляза изражението ѝ на пълно недоумение.
- Не разбирам. Говорих с майка ти по телефона... О, да, да. Била е леля ти.
Той кимна.
- Ама ние се познаваме от година - продължи Пам. - Повече.
- О, ние планираме атаката поне от толкова време. И планирах как да те върна завинаги в живота си. Мое Хубаво момиче.
- Хубаво момиче?
- Откраднаха те от мен. Не физически. Но духовно - да. Ти бе отвлечена от Амелия и Линкълн. От хората с най-неподходящо мислене. Май не ме помниш. Разбира се. Срещнахме се преди много време. Преди цяла вечност. Бяхме малки. Ти живееше в Ларчууд, в милицията на господин и госпожа Стоун.
Пам си спомни Едуард и Катрин Стоун. Хитри радикали, избягали от Чикаго, след като проповядвали сваляне със сила на федералната власт. Майката на Пам, Шарлот Уилоуби, бе попаднала под влиянието им, след като мъжът ѝ, бащата на Пам, загинал при умиротворителна операция на ООН.
- Ти беше на шест тогава. Аз - с няколко години по-голям. Леля и чичо дойдоха в Мисури, за да говорят със семейство Стоун за една кампания против абортите. Няколко години по- късно чичо ми реши да укрепи връзките между ларчуудската милиция и „Съвета за върховенство на американското семейство“ и така двамата със Стоун уредиха да се омъжиш за мен.
- Какво?
- Ти беше моето Хубаво момиче. Щеше да станеш моя жена и майка на децата ми.
- Сякаш съм някаква крава, някаква шиб...
Бърз като змия, той я стисна с два пръста през бузите. Дъхът ѝ секна от болката.
- Няма да те предупреждавам повече. Аз съм твоят мъж и ще ми се подчиняваш. Ясно?
Пам се сви и кимна.
- Нямаш представа какво преживях! - изкрещя той. - Те те отнеха от мен. Промиха ти мозъка. Сякаш светът ми свърши.
Сигурно говореше за времето, когато с майка си и пастрока си Пам бе дошла в Ню Йорк преди няколко години. Родителите ѝ замисляха друг терористичен план, но Линкълн и Амелия го осуетиха. Пастрокът ѝ беше убит, а майка ѝ - арестувана. Пам бе спасена и попадна в системата за приемни грижи на града.