Но обзет от бяс, Били опря крак в стената на коридора, замахна и стисна с жилестите си ръце гърлото ѝ. Отново я повали по гръб, не ѝ даваше да диша.
Тя отново ритна и го улучи с коляно в слабините. Той изстена, издиша силно и започна да плюе кръв. Притисна я с тялото си.
Отпусна ръката си, вдигна юмрук и започна да я налага в лицето, като сипеше неразбираеми думи, плюейки кръв вьрху нея.
Пам отново се опита да го изрита, да го удари с юмрук, но нямаше достатъчно опора. И през цялото време се давеше, опитваше се да си поеме въздух, за да извика за помощ. Но нищо не излизаше от устата ѝ.
Раната на лицето му беше зловеща, но кръвотечението намаляваше, съсирваше се около разреза, тъмна и желирана като кафяв лед. Пам вече различаваше какво казва:
- Как можа! - Забърбори още нещо, но думите му пак станаха неразбираеми. Той изплю още кръв. - Каква си глупачка, Пам! Неспасяема си. Трябваше да се досетя.
Наведе се, хвана я по-здраво за врата и започна да я души. Главата ѝ запулсира от болка, не можеше да си поеме въздух. Вените на слепоочията ѝ се издуха. Причерня ѝ.
„Така да бъде“ - каза си. По-добре, отколкото да се върне в милицията. Да живее по начина, по който искаше Били. По-добре, отколкото да бъде „неговата жена“.
Спомни си за момент думите майка си Шарлот, когато беше на четири:
- Отиваме в Ню Йорк, за да направим нещо много важно, миличко. Ще бъде като игра. Аз ще бъда Карол. И ако чуеш някой да ме нарича Карол и кажеш: „Тя не се казва така“, ще ти нашаря задника с пръчката, докато посинее. Разбра ли, слънчице? Ще играе пръчката. Пръчката и после - затворена в килера.
- Да, мамо. Ще слушам, мамо.
Пам разбра, че умира, защото изведнъж около нея блесна ярка светлина, червеникава, ослепителна светлина. И почти се изсмя, като си мислеше: „Виж ти, може би не съм разбрала добре всички тия приказки за Господ. Това сигурно е светлината на рая. Или на ада.“
Почувства се безтегловна, лека като перце, сякаш душата ѝ започваше да се издига.
Но не, не, не... Просто Били стана от нея, изправи се, взе макетния нож.
Сега щеше да пререже гърлото ѝ.
Движеше устни, сякаш говореше нещо. Тя не го чуваше.
Но ясно чу два или три силни изстрела откъм главния вход на жилищната сграда. Видя, че ярката светлина идва от слънцето - слънчевите лъчи, огряващи обърнатата на запад сграда. И видя два силуета на мъже с пистолети. Погледна Били и го видя да се олюлява назад, като се държеше за гърдите с широко отворена разрязана уста.
Той я погледна, изпусна макетния нож, седна неуверено, после клюмна на една страна. Примигна изненадано. Прошепна нещо. Ръцете му потрепнаха.
Полицаите изтичаха в коридора, хванаха я за ръцете, вдигнаха я на крака и я повлякоха към вратата. Пам обаче се освободи от тях, изненадвайки ги със силата си.
- Не - прошепна.
Обърна се и остана втренчена в Били, докато очите му помътняха. Пое си дълбоко въздух и изчака още малко, после се обърна и излезе, докато полицаите се приближаваха към тялото на Били с насочени напред, готови за стрелба пистолети - предположи, че такава е процедурата, макар да беше ясно, пределно ясно, че той вече не е заплаха.
73.
След като медиците обработиха раните ѝ, Пам Уилоуби излезе пред дома си на студената, светла улица.
От мястото на тротоара, където седеше в очуканата си инвалидна количка „Мерите“, Линкълн Райм видя как Амелия Сакс понечи да се приближи към нея, да протегне ръце - за да я прегърне, но се спря. Дръпна се назад и отпусна ръце, когато видя, че Пам не откликва на този жест. Момичето само кимна за поздрав.
- Как си? - попита Райм.
- Ще се оправя - мрачно отговори младата жена. (Райм вече не я възприемаше като момиче; беше чул, че се е борила с престъпника, и се гордееше с нея.)
Стори му се странно, че Пам постоянно потърква бедрата отпред. Това му напомни за тика, който понякога имаше Сакс да се чеше и пипа по тялото. Момичето забеляза погледа му и спря.
- Татуира ме - обясни. - Но не с отрова. Истински татуировки са. Беше татуирал част от своето и моето име на краката си и изписа другите части на моите.
Сплитъри, спомни си Райм - така ги бе нарекъл Ти-Ти Гордън. Когато двама влюбени си татуирали части от имената си.
- Много ми е... - Тя преглътна. - Много ми е гадно.
- Познавам един човек, който може да ги заличи. Имам номера му.
Ако Ти-Ти Гордън умееше да татуира, сигурно знаеше и как да заличава.