- Искаш... - започна Том.
- Искам ръкавица. Ще пипам веществени доказателства.
С известно усилие болногледачът сложи една на дясната ръка на криминалиста.
- Сега дай това - нареди Райм.
Посочи тетрадката, озаглавена „Модификацията“, съдържаща подробности за отравянията: време, жертви, места, полицейски процедури, цитати от „Серийни градове“ и указания как да „предугади ходовете на предугаждащия“. Бележките бяха написани с красивия почерк на Били. Не беше изненадващо, имайки предвид художествения талант на убиеца, че приличаха на изящен древен ръкопис.
Райм бе прегледал тетрадката по-рано, но искаше да го анализира по-подробно, за да потърси други евентуални съучастници.
Том закрепи тетрадката на облегалката на инвалидната количка и с движения, къде по-тромави, къде по-елегантни, Линкълн Райм започна да разлиства страниците с функциониращата си ръка и да чете.
Пета част
Срещата
Събота, 9 ноември
17.00
75.
Пълният, плешив мъж с късо сиво палто стъпваше по широкия тротоар с насочени настрани пръсти на краката. Носеше изтъркано куфарче. Малцина минувачи обръщаха внимание на физиката и походката му. Беше абсолютно безличен. Можеше да е бизнесмен, счетоводител, рекламен агент. Можеше да е мъгьл. Можеше да е Пруфрок.
Обичаше това място. Гринич Вилидж не беше скъп район като Сохо или Трибека, а по-скоро приличаше на обикновен жилищен квартал. Малката Италия бе преживяла своя възход и упадък, но Вилидж оставаше бастион на старите манхатънци, на странните, артистични наследници на европейски емигранти. Тук живееха семейства на - да - пълни, плешиви мъже и отпуснати жени, амибициозни, но скромни синове и умни дъщери. Той отлично се сливаше е обстановката.
А това беше добре - имайки предвид за какво бе дошъл.
Слънцето беше залязло и застудяваше, но поне небето бе чисто и снегът от последните няколко дни беше спрял.
Той спря пред витрината на „Кафе артизан“ и разгледа изцапаното меню. Това бе истинско класическо кафене. Италианско. Тук са правили капучино много преди „Старбъкс“ да се зароди като идея в главата на сиатълеца (не сицилианеца), който е основал веригата.
Мъжът се взря през преждевременно поставената коледна украса на замазаната витрина към една маса в дъното на салона, където един срещу друг седяха червенокоса жена с виненочервен пуловер и някакъв тип с официален костюм. Той бе слаб и приличаше на адвокат преди пенсия. Жената му задаваше въпроси и си записваше отговорите в малък бележник. Масата, изглежда, леко се клатеше - дървеното трупче под единия крак не си вършеше работата.
Пълният, плешив мъж внимателно огледа двойката в заведението. Ако се интересуваше от секс (какъвто не беше случаят), жената сигурно щеше да му се стори привлекателна.
Амелия Сакс - жената, която се канеше да убие - бе доста красива.
Заради студа не изглеждаше подозрително, че мъжът носи ръкавици, и това бе добре дошло. Тези, които беше сложил, бяха черни и вълнени, защото кожените оставят уникални отпечатъци, ясни колкото тези на пръстите си. С други думи, проследими. Но вълнените - не.
Мъжът забеляза къде Амелия е оставила чантичката си - окачена на облегалката на стола ѝ. Колко доверчиви бяха хората тук. Ако беше в Сао Пауло или Мексико Сити, чантичката щеше да е вързана за стола със свинска опашка - като онези, с които връзват торбите за смет или ръцете на арестанти.
Чантичката беше затворена, но това не го безпокоеше. Преди няколко дни бе купил същата като нейната и се упражнява, упражнява без край да пъхне безшумно нещо вътре (години наред тренираше трикове от илюзионизма). Накрая овладя фокуса достатъчно добре, за да може за три секунди да отвори чантата, да пъхне малкия предмет вътре и пак да я затвори. Сто пъти го бе направил.
Бръкна в джоба си и извади шишенце с разрешено за свободна продажба обезболяващо - същата марка като тези, които пиеше Амелия Сакс. (Знаеше това от шкафчето ѝ с лекарства.) В миналото бе имала проблеми с остеоартрит и макар че напоследък не изглеждаше да има болки, тя гълташе от време на време по някое хапче.
Ах, на какви изпитания ни излага нашият организъм!
Капсулите в шишенцето изглеждаха съвсем като онези, които тя купуваше. Имаше обаче една разлика - всичките бяха заредени с уплътнен антимон.
Както арсена антимонът е прост химичен елемент, металоид. Името му идва от гръцки и означава „премахващ самотата“.
В древни времена са го използвали за потъмняване на веждите и клепачите на развратни жени, включително Иезавел от Библията.