Той е много разпространен и полезен елемент, който се използва дори в съвременната индустрия. Но освен това антимонът - Sb, атомен номер 51 - е отнел мъчително живота на хиляди хора в хода на историята. Най-известната му жертва може би е Волфганг Амадеус Моцарт. (Не е ясно само умишлено или не. Трябва да питаме Антонио Салиери.)
При първите признаци за болка в оперираното ѝ коляно, които рано или късно щеше да почувства, Сакс щеше да вземе две хапчета.
Но вместо облекчение те щяха да ѝ донесат жестоко главоболие, повръщане, диария, изтръпване на крайниците.
За няколко дни щеше да умре - и медиите щяха да я обявят за поредната жертва на Били Хейвън, който е успял да пъхне отровата в чантичката ѝ, преди да бъде обезвреден заедно с роднините си терористи.
Истината обаче беше, че Стантьнови нямаха никаква вина за това предстоящо убийство.
Мъжът пред „Кафе артизан“, готвещ се да убие Сакс, се казваше Чарлз Веспасиан Хейл, макар че бе известен с много други имена. Едно от тях беше Ричард Логан. А отскоро се представяше като Дейвид Уелър - адвокатът, който възмутено бе подал сигнал в Нюйорското бюро за разследване срещу младия полицай Рон Пуласки.
Единственото име, което харесваше обаче, бе това, което го описваше най-добре: Часовникаря - отразяващо както умението му да създава сложни престъпни планове, така и страстта му към часовниците.
Сега той погледна един от тях - цифров „Вентура SPARC Сигма MGS“, който струваше пет хиляди долара. Хейл притежаваше сто и седемнайсет часовника, повечето от които бяха аналогови дори да се захранваха с електроника или батерии. Имаше „Бом и Мерсие“, ролекси, ТАГ. Дори бе имал шанса да открадне един „Патек Филип - Калибър 89“ за шест милиона долара - прочутия юбилеен часовник по случай сто и петдесетата годишнина на фирмата. Този модел имаше повече екстри - прозорчета и циферблати, даващи допълнителна информация освен часа - от който да е друг, създаден в историята. Осемнайсеткаратовият шедьовър показваше неща като фазите на луната, колко заряд остава в батерията, месеца, температурата, на коя дата се пада Великден, съзвездия, настъпването на изгрева и цепеше секундата.
Хейл обаче реши да не краде този шедьовър.
Защо? Защото този „Патек“ беше антика. Сега бяха други времена. Аналоговата техника беше в историята. На него му трябваше доста време, докато го приеме, но преди няколко години, когато Линкълн Райм го арестува, най-сетне си даде сметка, че светът се е променил.
И Хейл бе възкръснал, за да посрещне новата зора.
Вентурата на китката му изразяваше това ново лице на отмерването на времето. Несравнимата точност на този модел му доставяше огромно удоволствие и му вдъхваше увереност. Хейл отново погледна часовника.
И отброи.
Четири...
Три...
Две...
Едно...
В задната част на кафенето писна противопожарна аларма.
Хейл нахлупи вълнена шапка на бръснатата си глава и влезе в нетърпимо горещото заведение.
Никой не го забеляза - включително Амелия Сакс и събеседникът ѝ - защото всички гледаха към кухнята, където преди двайсет минути бе заредил устройството. Преносимият димен детектор, оставен на една полица, изглеждаше стар (въпреки че не беше) и беше покрит с мръсотия. Работещите в кухнята щяха да го открият и да си помислят, че е забравен случайно там. Някой щеше да го свали от полицата, да извади батерията и да го изхвърли. Никой нямаше да обърне внимание на фалшивата аларма.
Амелия се огледа - както всички - за дим, но нямаше. Когато погледна отново към вратата на кухнята, откъдето продължаваше да се чува пищене, Хейл седна на един стол зад нея и докато оставяше куфарчето си на земята, пъхна шишенцето в чантичката ѝ.
Нов рекорд - две секунди.
После се огледа, сякаш се колебаеше дали му се пие кафе с мляко в заведение, в което всеки момент може да избухне пожар.
Не. По-добре да отиде другаде. Пълният, плешив мъж стана и тръгна към вратата, за да излезе на студа.
Пищенето спря - някой бе извадил батерията. Той погледна назад. Сакс се върна към кафето си, към записките си. Неподозираща за скорошната си смърт.
Часовникаря тръгна към станцията на метрото на Западна четвърта улица. Докато вървеше в студа, му хрумна интересна мисъл. Арсенът и антимонът са металоиди - имат общи свойства с металите и с неметалите - но са достатъчно твърди, за да могат да се оформят в трайни предмети.
Дали бе възможно, почуди се той, да се изработи часовник от тези отрови?
Каква забележителна идея!
Знаеше, че тя ще занимава плодотворния му ум седмици, дори месеци наред.
76.