- Да, точно така.
- Но защо... - Райм изведнъж замълча. Мислите се заредиха в главата му като избухващи фойерверки. - Освен ако...
- Май започваш да загряваш, а, Линкълн?
- Двайсет милиона долара - прошепна Линкълн. - За да купиш свободата си. Няма начин Стантънови или СВАС да са намерили толкова много пари, за да подкупят надзирателите и медиците. Не, не - те са странично занимание, в най-добрия случай. Някой друг е финансирал бягството ти. Да! Някой, който е имал нужда от теб за друга задача. Използвал си СВАС само за прикритие.
- Ах, моят умен Линкълн!
Гласът на Часовникаря бе снизходителен и за момент Райм изпита гняв. Но изведнъж се сети нещо и се изсмя високо:
- Лон. Лон Селито! Той е бил истинската ти мишена. Трябвало е да го убиеш или да го изкараш от строя и си решил да хвърлиш вината върху СВАС.
- Точно така - прошепна престъпникът. Една нотка в гласа му казваше: „Моля те, продължавай.“
- Заради разследването, по което работеше. Разбира се. Проникването с взлом в музея „Метрополитен“. Бил е близо до разплитане на случая и този, който те е наел, е трябвало да го спре.
- Райм се замисли за още един факт. - Амелия също. Защото тя пое случая „Метрополитен“... Но сега признаваш всичко - добави бавно, разтревожено. - Защо?
- Мисля да спрем дотук, Линкълн. Може би не е разумно да говоря повече. Но ще ти кажа, че вече няма опасност за никого. Амелия е в безопасност. Единствената причина да искам да отровя нея, Рон или твоя гениален, задръстен асистент Мел Купър, би била, ако искам да прехвърля вината върху СВАС. Очевидно сега това е безсмислено. Освен това смених тактиката.
Райм си представи как Часовникаря свива рамене.
- Ти, разбира се, също си в безопасност. Винаги си бил.
„Винаги си бил?“
Райм се изсмя:
- Анонимният сигнал, че някой се опитва да влезе през задния вход на къщата ми, когато Били се е промъкнал, за да отрови уискито ми. Ти си го подал.
- Следях го постоянно. Когато дойде у вас, също го наблюдавах. Не трябваше да те убива. Но когато се преоблече с работни дрехи и извади спринцовката, всичко ми стана ясно.
Това изобщо не изглеждаше логично.
Но след миг Райм се досети:
- Нужен съм ти за нещо. Трябвам ти жив. Защо? За да разследвам някое престъпление, разбира се. Да, да. Но кое? Някое извършено наскоро?
Какви текущи разследвания имаше? Изведнъж разбра:
- Или някое, което ще се случи? Идната седмица?
- Или идния месец, или идната година - каза Часовникаря, явно развеселен.
- Проникването в „Метрополитен“? Или друго?
Мълчание.
- Защо аз?
- Ще кажа само, че си необходим за плана, който съм измислил.
- И е необходимо да знам предварително, че съществува такъв? Значи моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник?
- Добре казано - засмя се Часовникаря. - Колко ободряващо е да поговоря с някого, който разбира нещата... Но сега трябва да тръгвам, Линкълн.
- Да попитам още нещо?
- Разбира се. Друг въпрос е дали ще ти отговоря.
- Ти си казал на Били за тази книга, „Серийни градове“.
- Да. Трябваше да накарам него и Стантънови да разберат колко си способен. И колко много двамата е Амелия знаете за въоръжените милиции и тяхната тактика.
- Значи нямаш специален интерес към Колекционера на кости, така ли? - унило попита Райм. - За това съм сгрешил?
- Явно.
Линкълн се засмя:
- Значи изобщо няма връзка между теб и Колекционера, както си мислех?
Кратка пауза.
- Намерил си връзка между нас? - с нотка на любопитство попита Часовникаря.
- Тук, в Манхатън, има един прочут часовник. Направен е изцяло от кости. От някакъв руснак, струва ми се. Чудех се дали не планираш да го откраднеш.
- В града има часовник на Михаил Семьонович Бронников?
- Мисля, че така се казваше. Не знаеше ли?
- Бях доста... зает в последно време. Но знам за този часовник. Удивително произведение. От около 1865 година. И си прав, изработен е изцяло от кости. Сто процента.
- Предполагам, че не би рискувал да те хванат - и да си изгубиш времето, така да се каже - като се опиташ да проникнеш в някой антикварен магазин в Манхатън, за да откраднеш часовник.