Такива нямаше, но извършителят явно бе опипвал кожата с ръкавици: по корема, ръцете, врата и лицето. Другите части на тялото не бяха докосвани.
Сакс провери с лампата останала част от местопрестъплението - от шахтата до тесния проход към магазина - и не откри нищо.
Сега оставаше само да вземе фенерчето, което извършителят бе оставил за сигнализация.
- Сакс - обади се Райм от слушалките.
- Да?
- Какво ще кажеш да извикаме работници от общината да отворят шахтата, за да излезеш от там? Така или иначе трябва да направиш оглед на тази част от улицата. Знаем откъде е влязъл и че е бил там преди пет минути. Може да има някакви следи.
Тя обаче разбра, че предложението му е, за да ѝ спести повторното пълзене в по-тесния тунел.
Кръглия ковчег...
Отново погледна черната дупка. Сега ѝ се струваше още по-тясна.
- Идеята е добра, Райм. Но предпочитам да се върна по пътя, по който влязох.
Беше се справила със страха веднъж; нямаше да го остави да я победи сега.
Сакс се надигна, като се подпря на един перваз на тухлената стена, докато достигна фенера на убиеца. Извади от джоба си хирургическа ножица и преряза тиксото.
Когато го сваляше, събори шепа от някакъв сивкав прах. Изведнъж осъзна, че убиецът е заложил капан за криминалистите. Затова бе оставил фенерчето! Веществото се изсипа право в очите ѝ и докато отчаяно се опитваше да го изтръска, тя размести газовата маска и вдиша порядъчно количество от отровата.
- Не!
Закашля се, започна да се дави от лютия прах. Изведнъж лицето ѝ пламна. Тя се изпусна и падна по гръб, като за малко не се просна върху тялото на Клоуи.
В ухото ѝ прозвуча гласът на Райм:
- Сакс! Какво става? Не виждам.
Тя се помъчи да вдиша, да изчисти отровата от белия си дроб. Сякаш бодлива тел стържеше трахеята, очите и носа ѝ.
Дръпна маската от лицето си и започна да плюе, съзнавайки, че замърсява местопрестъплението, но не можеше да спре.
Райм крещеше. Трудно ѝ бе да чуе, но ѝ се стори, че вика по телефона:
- Медици! Долу!... Не ме интересува... Полицай с отравяне. Бързо!
Гласът му обаче бързо заглъхна и единственото, което Сакс чуваше вече, бе собственото ѝ кашляне.
7.
Докато се връщаше към студиото си в района на Канал Стрийт, Били Хейвън отново си мислеше за Хубавото момиче. Спомените за лицето, гласа и докосването му ѝ бяха оживели по време на татуировъчната сесия с госпожица Клоуи Снобарката.
Мислеше си също за думата, която бе изписал: „втория“. За рамката от вълнообразни линии отгоре и отдолу.
Да, добро изпълнение.
Тату „Били“.
Беше сменил гащеризона, който вероятно бе замърсен с отрова (защо да рискува?). Пъхна го в найлонов плик и го метна в един контейнер далеч от бутика. Отдолу носеше обикновени дрехи: черни дънки, кожени ръкавици - също черни. Тъмносиво вълнено палто. Беше късо - до средата на бедрата. Достатьчно топло, но не твърде дълго, тъй че да може да бяга, ако се наложи - а това, съзнаваше той, бе много вероятно да се случи в близките дни.
Носеше скиорската маска вдигната над лицето като шапка. Изглеждаше като обикновен младеж от Манхатън, който се прибира в апартамента си в леденостудения дъжд, превит на две в студа.
Хубавото момиче...
Били си спомни, когато я видя за първи път преди години. Всъщност бе видял нейна снимка, не самото Хубаво момиче. Но веднага се влюби - да, да, от пръв поглед. Скоро след това леля му отбеляза: „О, какво хубаво момиче. По-хубаво трудно ще намериш.“
Били веднага хареса това име за любимата си.
Момичето имаше прекрасна кожа, бяла като абанос.
Той присви очи срещу отвратителния вятър, шибащ лицето му с ледени кристалчета и леденостудени капки, и плътно се загърна с палтото. Внимаваше много да избягва заледените места. Това беше трудно.
Няколко часа бяха минали, откакто свърши с Клоуи в тунела под бутика. Беше останал в района, за да види какво ще прави полицията. Някой се беше обадил на спешния телефон пет минути след като Били излезе през шахтата на Елизабет Стрийт. Ченгетата дотичаха масово и той започна да наблюдава. Запомняше какво правят и по-късно щеше да си запише. Заповедите на Модификацията не бяха като библейските, разбира се. Но ако бяха, една от тях щеше да бъде: „Опознай врага си като себе си.“
Били вървеше внимателно. Беше млад и в добра форма, сръчен, но не можеше да си позволи да падне на леда. Едно счупване на ръката би било катастрофа.
Студиото му не беше далеч от мястото на атаката, но той се прибираше вкъщи по заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го е видял покрай капака на шахтата и не го е проследил.