Това прозвуча по-логично на Райм. Той кимна на Сакс и тя каза на психолога:
- Книгата е на практика ръководство за това, как с помощта на веществени доказателства да спреш сериен убиец. От огледа ми направи впечатление, че е обърнал специално внимание на заличаването на улики.
- Докторе, имаш ли някаква идея защо точно тази жертва? - намеси се Пуласки. - Както личи, двамата не са се познавали. - Разказа накратко биографията на Клоуи Мур.
- Изглежда случайно избрана жертва - добави Сакс.
- При Колекционера на кости, ако си спомняте, истинската жертва беше съвсем друга: градът Ню Йорк, полицията, ти, Линкълн. Предполагам, че сегашният извършител избира жертвите според достъпност и удобство - за да си осигури място и време, където да направи татуировката необезпокоявано... Освен това мисля, че съществува факторът страх.
- Какво е това? - попита Селито.
- Има и друга цел, освен просто да убива хората. Очевидно не е, за да ги ограбва, и не е за секс. Може би целта му е да постави целия град на нокти. Ще настъпи масов страх от мазета, гаражи, перални помещения, използване на задните входове на офиси и жилища. Ето още няколко идеи. Ако наистина е повлиян от Колекционера на кости, може би обмисля да нападне и теб, Линкълн. Или Амелия. Може би сте в опасност. Освен това, както казах, става дума за добре организиран престъпник. А това означава, че проверява жертвите си или поне местата на убийствата предварително.
- Да, водим се от това предположение - каза Райм.
- Хубаво. И накрая, ако беше истински имитатор, щеше да се съсредоточи върху костите на жертвите. Той обаче има фетиш към кожата. Тя е основната му цел. Много по-лесно може да инжектира жертвата с отровата или да я накара да я изпие. Или да убива хората с нож и да ги застрелва. Но не. Той очевидно е професионален татуировчик - и като оставя рисунките си върху нечия кожа, на практика я маркира като своя собственост.
- Колекционер на кожи - възкликна Пуласки.
- Именно. Ако откриете защо толкова го привлича кожата, това ще е ключът към разплитане на загадката. - Райм чу друг глас, неясен, някъде от кабинета на психолога. - О, извинете ме, но имам сеанс.
- Благодаря, докторе - каза Сакс.
След като приключиха разговора, Райм инструктира Пуласки да запише наблюденията на Добинс в таблицата.
Празни приказки според криминалиста... но можеха да се окажат полезни.
- Трябва да говорим с Пам - каза той. - Да проверим дали някой не я е разпитвал във връзка с Колекционера на кости.
Амелия кимна:
- Добра идея.
Пам вече бе излязла от системата на приемните семейства и живееше самостоятелно в Бруклин недалеч от апартамента на Сакс. Не изглеждаше много вероятно убиецът да знае за нея. Понеже бе още дете, когато бе отвлечена от Колекционера на кости, името й не излезе в медиите. Не беше спомената и в „Серийни градове“.
Сакс се обади в дома на младата жена и й остави съобщение да дойде у Райм, за да обсъдят нещо.
- Пуласки. Продължавай да работиш по мрамора. Искам да знам откъде е дошъл каменния прах.
На вратата се позвъни и Том излезе да отвори.
Върна се след малко с жилест мъж около трийсетте, с набръчкано лице и дълга руса коса, вързана на опашка. Новодошлият имаше и най-екстравагантната брада, която Райм бе виждал. Контрастът между двамата мъже, застанали пред криминалиста, беше доста забавна. Том - с черен панталон, пастелножълта риза и ръждивокафява вратовръзка. Посетителят носеше безупречно чисто официално сако, доста тънко за лошото време, изгладени черни дънки и черен пуловер с дълъг ръкав и щампа на червен паяк. Кафявите му обувки бяха лъснати като махагонова маса. Единственото общо между двамата с болногледача бе стройното телосложение, макар че Том беше с около петнайсет сантиметра по-висок.
- Ти сигурно си Ти-Ти Гордън - каза Райм.
- Да. Леле, пич, ти си на инвалидна количка!
14.
Райм огледа странната брада, стоманените пръчици, забити в ушите и веждите.
Върху ръцете на Гордън се виждаха част от татуировките му (останалите бяха скрити под пуловера). Райм успя да различи надпис POW! на дясната китка.
Външността на новодошлия не го наведе на никакви изводи за личността му. Отдавна се беше отказал от порочната практика да преценява хората според външния им вид. Собственото му състояние предразполагаше към този начин на мислене.