- Е, да. Ню Йорк е трудно място за израстване.
Гласът на Пам стана по-строг:
- Той се опитва. Опитва се!
- Не исках да кажа...
- Ще пише туристически статии. Аз ще му помагам. Винаги съм искала да пътувам; говорили сме за това с теб.
Да, бяха говорили. Само че Сакс си мислеше, че двете ще обиколят Европа и Азия заедно. Като сестри. Фантазираше си как ще посетят онези краища на Германия, откъдето бяха дошли предците ѝ.
- Ами учението... Статистиката показва, че е много трудно пак да започнеш, след като веднъж си отпаднал.
- Защо? Каква е тази статистика? Не звучи логично.
Добре, Сакс не разполагаше с данни. Измисляше си.
- Мила... Пам, радвам се за вас. Но разбери. Това е голяма изненада. Става много бързо, както казах. Не се познавате толкова отдавна.
- От година.
Вярно беше. Горе-долу. Бяха се запознали миналия декември и излизаха за кратко. После Сет отиде в Англия на обучение в една рекламна агенция, планираща да отвори представителство в Ню Йорк, и двамата с Пам станаха една от многото двойки, поддържащи връзката си чрез текстови съобщения, „Туитър“ и имейли. Фирмата обаче реши да не рискува на американския пазар и Сет си дойде преди месец, за да се върне към предишната си работа като автор на къси статии на свободна практика. С Пам отново започнаха да излизат нормално.
- И какво като е бързо?
В гласа на Пам отново прозвуча агресивна нотка. Тя имаше този темперамент - нямаше как да е израснала в такава среда и гневът да не тлее някъде близо под повърхността. Но се овладя.
- Чуй ме, Амелия. Сега е най-подходящият момент да го направим. Когато сме на тази възраст. За кога да чакаме? Когато се оженим и имаме деца?
„Моля те, не бъркай в раната“ - помисли си Сакс.
- Тогава не можеш да обиколиш Европа с раница.
- Ами пари? Там не можете да работите.
- Не е проблем. Сет ще продава статии. Освен това има спестявания, пък и техните са доста богати. Могат да ни помагат.
Майка му беше адвокат, а бащата - инвестиционен банкер, спомни си Сакс.
- И нали имаме онзи блог. Ще го поддържам, докато пътуваме.
Преди няколко години Сет бе създал уебсайт, чрез който хората можеха да подпомагат различни социални и политически каузи, предимно леви. За избирателните права на жените, в подкрепа на изкуството, за контрол на огнестрелните оръжия. Сега Пам бе по-ангажирана с поддръжката на сайта от Сет. Да, беше популярен, но според преценката на Сакс даренията, които получаваха, не надвишаваха хиляди долара на година.
- Но... къде? В кои държави? Безопасно ли е?
- Още не сме решили. Това е част от приключението.
Отчаяно опитвайки се да печели време, Амелия попита:
- А какво мислят семейство Оливети?
След като я спасиха, Пам отиде в приемно семейство (което Сакс провери обстойно, сякаш им поверяваха охраната на президента). Приемните родители бяха прекрасни хора, но когато навърши осемнайсет, тоест миналата година, Пам поиска да бъде самостоятелна и (с помощта на Райм и Сакс) постъпи в колеж и си намери работа на половин работен ден.
Въпреки това момичето поддържаше връзка с приемните си родители.
- Те нямат нищо против.
Разбира се, семейство Оливети бяха професионални родители; нямаха емоционална връзка с Пам, преди да бъде поставена под тяхна опека. Не бяха разбивали врата, за да я спасят от Колекционера на кости и озверяло куче, искащо да я разкъса. Не бяха влизали в престрелка с доведения ѝ баща, който се опитваше да я задуши.
Дори ако оставим настрани тези травми, Сакс бе жертвала много повече време от приемните ѝ родители, за да кара Пам до и от извънучилищни занимания, лекарски прегледи и сеанси при психолог. И детективката бе тази, която използва малкото си връзки от по-ранната си кариера като манекенка, за да уреди Пам на сегашната ѝ работа да шие театрални костюми на „Бродуей“.
На Сакс не ѝ убягна също фактът, че момичето е казало за плановете си най-напред на Оливети.
„Хайде, заслужавам да ме изслушаш“ - помисли си.
Пам обаче явно не беше на това мнение. Тя заяви рязко:
- Няма значение, вече е решено. - Изведнъж си придаде безгрижен вид, макар че очевидно преиграваше. - Заминаваме за година. Максимум две.
Сега пък две!
- Пам... - започна Сакс, - не знам какво да кажа.