Всичко бе излязло от релси заради една случка, която промени живота ѝ завинаги.
Сега Хариет стоеше пред огледалото в хотелската стая, където бе прекарала безсънна нощ, и гледаше костюма си. Тъмен. Не черен, а тъмносин.
Беше на крачка да избере първия цвят. Но това носеше лош късмет.
Тя махна няколко мъхчета от вълнения плат, изтръска няколко прашинки - хотелът не беше толкова хубав, колкото го рекламираха онлайн (но цените бяха разумни, а спестовността бе важна за семейство Стантън, идващо от градче, където стандартите за хотелско настаняване се поставяха от един филиал на „Холидей ин“).
На петдесет и три, с тесни рамене и тяло с формата на круша (но стройна круша), Хариет имаше сурово лице, зачервено и загрубяло от работа в градината, от наглеждане на децата след училище в задния двор, от пикници и барбекюта. Въпреки това тя бе най-малко суетната жена на света и единствените неравности, които я притесняваха, не бяха бръчките по лицето ѝ, а гънките на полата - неравности, които не бяха по силите ѝ да изглади.
Предвид на мястото, където отиваше - онова мрачно място - спокойно можеше да не обръща внимание на това несъвършенство. Но би противоречало на стила ѝ. За Хариет имаше два вида подход към нещата: правилния и неправилния, мързеливия, заблудения начин. Тя разкопча ципа на полата и я дръпна надолу - дрехата се смъкна лесно върху бежовия комбинезон.
Сръчно разгъна евтината дъска за гладене с една ръка (о, Хариет много добре си служеше с домакинските уреди) и включи в контакта маломощната ютия, привързана към дъската с тел - дали кражбите на дребни електроуреди бяха толкова голям проблем в Ню Йорк? И хотелът не пазеше ли номерата на кредитните карти на гостите си?
Както и да е. Тук беше друг свят, много различен от дома.
Докато чакаше ютията да загрее, тя си мислеше за разговора, който бяха водили със съпруга й вчера, когато се разхождаха по студените нюйоркски улици.
- Хариет.
Той спря на улицата, някъде по средата между „ФАО Шварц“ и Медисън Авеню, и се подпря на един стълб.
- Какво има, скъпи?
- Извинявай. Съжалявам. - Мъжът ѝ, десет години по-възрастен от нея, изглеждаше смутен. - Не ми е добре. Нещо... - Посочи гърдите си. - Нещо тук ме притиска.
„Такси или „Бърза помощ“? - запита се тя.
Девет едно едно, разбира се. Нямаше какво да умува.
След двайсет минути вече бяха в спешното отделение на една близка болница.
Диагнозата: лек инфаркт на миокарда.
- Какво? - попита тя лекаря.
А, ясно: сърдечен удар.
Странна работа. Мъжът ѝ винаги внимаваше с холестерола и през целия си живот не беше пушил цигари - само някоя пура от време на време. Беше висок и строен като уличния стълб, на който се бе подпрял, когато получи удара. Ходеше в гората да гони елени и диви прасета всеки уикенд по време на ловния сезон, когато имаше време. Помагаше на приятели за слагането на дограми на летни стаи и гаражи. Всеки уикенд мъкнеше двайсет и пет килограмови торби торф и пръст за саксии от пикапа до бараката за инструменти.
- Не е справедливо - измърмори Матю, когато чу диагнозата. - Най-накрая да се решим на проклетата екскурзия до града и виж какво се случва. Несправедливо е, по дяволите!
За всеки случай лекарите го преместиха в друга болница, на около половин час от хотела, която, изглежда, имаше най-доброто кардиологично отделение в града. Прогнозата беше много добра и щяха да го изпишат утре. Не се налагаше операция. Щеше да взема лекарства срещу високо кръвно и трябваше постоянно да си носи хапчета нитроглицерин. И да взема по един аспирин на ден. Но лекарите явно третираха случая като лек.
За да провери ютията, Хариет плюна леко върху тефлоновата повърхност. Капката изсъска и се изпари. Хариет поръси малко вода върху полата от една бутилка „Данон“ и заличи гънките с ютията.
Отново си сложи полата и се погледна в огледалото. Добре. Реши обаче, че има нужда от малко повече цвят, и върза копринен шал на червени и бели шарки на врата си. Отлично. Цветно, но не прекалено ярко. Взе чантичката си и излезе; качи се в асансьора, чието въже дрънкаше при преминаването на всеки етаж.
Когато излезе на улицата, се огледа и спря такси. Каза на шофьора болницата и се качи отзад. Вътре смърдеше и шофьорът, някакъв чужденец, явно не се беше къпал наскоро. Звучеше като клише, но беше вярно.
Въпреки снега Хариет свали стъклото и се приготви да спори, ако той възрази. Шофьорът обаче не каза нищо. Изглеждаше, че не ѝ обръща внимание - всъщност на нищо. Включи апарата за таксуване и даде газ.
Докато се полюшваше в старата кола, Хариет се замисли за условията в болницата. Персоналът изглеждаше любезен, лекарите - професионалисти, макар че говореха малко трудно английски. Това, което не ѝ харесваше, беше, че стаята на Матю в Медицинския център на Горен Манхатън се намира в сутерена, в дъното на дълъг и тъмен коридор.