Мизерно и зловещо. И когато отиде на свиждане снощи, долу нямаше никого.
Като гледаше елегантните богаташки къщи отляво и Сентрал Парк отдясно, тя се опита да прогони тревогите си от посещението на онова неприятно място. Мислеше си, че може инфарктът да е лоша поличба за нещо по-лошо, което предстои да се случи.
Скоро обаче пропъди тези чувства, като ги отдаде на суеверие, извади мобилния си телефон и изпрати окуражаващо съобщение, че вече е тръгнала към болницата.
19.
С раница през рамо - раницата с машинката „Американ Ийгъл“ и една доста силна отрова - Били Хейвън зави по страничната уличка, покрай голям строителен обект, като избягваше пешеходците.
Тоест избягваше свидетелите.
Влезе в поликлиниката отстрани на главния комплекс на Медицински център „Горен Манхатън“. Във фоайето продължи целеустремено към стълбите, като гледаше надолу. Беше проучил мястото, знаеше къде точно трябва да стигне и как да го направи незабелязано.
Никой не обърна внимание на стройния младеж, приличащ на толкова много младежи в Ню Йорк - художник, музикант или прохождащ актьор.
Не се различаваше от тях.
Макар че техните раници не съдържаха това, което имаше в неговата.
Били мина през аварийната врата и заслиза по стълбите. Озова се в сутерена и следвайки табелите, продължи към същинската част на болницата по дълъг, тъмен коридор. Беше пуст, сякаш не бяха много служителите, които знаеха за него. По-вероятно този мизерен маршрут им беше познат, но предпочитаха да минават от поликлиниката до болницата по улицата отгоре, където не само можеш да пиеш кафе в „Старбькс“ или да си купиш парче оригинална пица „Рей“, ами и няма опасност да бъдеш завлечен в някой килер и изнасилен.
Тунелът, водещ към болницата, беше дълъг - неколкостотин метра - и боядисан в сиво, навяващо асоциации за военни кораби. Отгоре преминаваха тръби. Беше тъмен, защото управата на болницата, може би за икономия, бе поставила една светеща на всеки три лампи. Нямаше камери за наблюдение.
Били знаеше, че времето е от жизнена важност, разбира се, но трябваше да се отбие на още едно място. Беше забелязал вратата вчера, когато дойде да провери за удобен път да проникне незабелязано в болницата.
Табелката го заинтригува.
Той просто трябваше да влезе.
И сега го направи, давайки си сметка, че времето тече. Но същевременно с чувството на дете, скрило се от родителите си, за да се помотае още малко в някой магазин за играчки.
* * *
Голямата стая с надпис „Образци“ беше тъмна, но достатъчно осветена от лампичката над аварийния изход, която озаряваше със зловещо сияние съдържанието ѝ: стотици стъкленици с човешки органи, накиснати в жълтеникава течност, вероятно формалдехид.
Очи, ръце, черни дробове, сърца, бели дробове, полови органи, гърди, крака. Цели ембриони. Били забеляза, че повечето експонати са от двайсети век. Може би тогава студентите по медицина са учили анатомия по истински човешки части, докато днешните поколения използваха компютърни картинки.
До стената имаше етажерки с кости, стотици кости. Той се сети за нашумелия случай, по който преди години бе работил Линкълн Райм - Колекционера на кости. Кокалите обаче не интересуваха особено Били Хейвън.
Законът на кокала?
Не, не звучеше толкова добре, колкото Законът на кожата. И дума не можеше да става за сравнение.
Той тръгна между шкафовете, като разглеждаше стъклениците с размери от няколко сантиметра до метър височина. Спря и се вгледа в очите на една отрязана глава. Чертите на лицето подсказваха южнотихоокеански произход, или така му се искаше да вярва - защото за негово възхищение имаше татуировка: кръст точно под мястото, където е била границата на косата.
Били прие това като добър знак. Думата „татуировка“ идва от полинезийското или самоанското татау - покриване на долната част на мъжкото тяло със сложни геометрични фигури, наречени пеа (и на женското с подобен рисунък, наречен малу). Процесът отнема седмици и е изключително болезнен. Онези, които изтърпят cялото татуиране, получават специално звание и са уважавани заради храбростта си. Онези, които дори не опитват, биват заклеймявани като „голи“ на самоански и са отритнати от обществото. Най-лошото клеймо обаче получават мъж и жена, които са започнали процедурата, но не са я завършили, защото не са издържали болката. Те живеят в позор до края на дните си.