На Били му харесваше, че тези племена се самоопределят според отношението си към татуирането.
Искаше му се да вярва, че мъжът, чиято глава гледаше сега, е получил своята пеа и се е ползвал с голямо влияние в племето си. Макар и езичник, той е бил храбър, истински воин (дори и да не е бил достатъчно умен, за да не допусне главата му да се озове в буркан на другия край на света).
Били вдигна стъкленицата с една ръка и се наведе напред, докато приближи лицето си на няколко сантиметра от отрязаната глава, тъй че да ги разделя само стъклото и тънък слой течност.
Замисли се за една от любимите си книги. „Островът на доктор Моро“. В романа на Хърбърт Уелс се разказваше за англичанин, който претърпява корабокрушение и попада на остров, където лекарят от заглавието хирургически комбинира човешки и животински части. Хора-хиени, хора-леопарди... Били бе чел многократно книгата, както други деца четат „Хари Потър“ или „Здрач“.
Вивисекцията и рекомбинацията бяха върховната форма на телесна модификация, разбира се. И доктор Моро бе съвършеният пример за прилагането на Закона на кожата.
„Добре. Време е да се върнем в реалността“ - смъмри се той.
Излезе от хранилището и огледа коридора. Беше все така пуст. Продължи към болницата и веднага усети, когато влезе в сградата. Леката миризма на почистващ препарат и мухъл от поликлиниката се смени с меланж от аромати. Дезинфектанти, спирт, лизол, бетадин.
Имаше и други, отвратителни за някои хора, но не и за него: ухания от разложението на кожата, от разпадането ѝ под действието на инфекции и бактерии, от изгорена кожа... може би от лазери в операционните зали.
А може би болничните служители изгаряха отрязаните тъкани и органи в някоя пещ. Това нямаше как да не му припомни за нацистите, които са използвали кожите от жертвите на Холокоста за практически цели, например за абажури и подвързии за книги. И които са създали най-простата и най-значима система за татуиране в историята.
Законът на кожата...
Били вдиша дълбоко.
Надуши друга миризма - изключително натрапчива. На какво, на какво?
О, досети се. При толкова много чужденци, работещи в медицината, сега в болниците се готвеха и ястия с много къри и чесън.
Отвратително.
Били навлезе в сърцето на болницата - трето подземно ниво. Тук беше съвсем пусто. Идеалното място да докара жертва за смъртоносна татуировка.
В асансьора сигурно имаше камери, затова намери стълбището и тръгна нагоре. Спря на горния подземен етаж - ниво две - и надникна навън. Тук беше моргата и беше пусто. Днес медиците явно не бяха успели да убият някого.
Още един етаж нагоре - до нивото с болнични стаи. Надникна през мръсното стъкло на аварийната врата, препречено с метална мрежа, и мярна нещо цветно - жена, вървяща по коридора с гръб към него.
„Ах“ - помисли си, като оглеждаше тъмносините пола и сако, лъскавото червено-бяло копринено шалче на врата ѝ. То се открояваше като семафор в сивата обстановка. Беше сама. Били се измъкна тихо през вратата и тръгна след жената. Направиха му впечатление мускулестите крака - виждащи се ясно под дългата до коленете пола - тънката талия, бедрата. Косата, стегната на кок, бе леко прошарена. Макар че под тънкия чорапогащник прозираха няколко лилави вени около глезена, кожата ѝ беше превъзходна за възрастна жена.
Сърцето му се разтуптя от вълнение, той усети ускорения пулс в слепоочията си. И на друго място.
Кръв. Олеандровата стая... кръв на килима, кръв на пода.
„Изгони тези мисли - смъмри се. - Веднага! Мисли за Хубавото момиче.“
Направи го и желанието се притъпи. Но притъпяване не означава изчезване.
Понякога човек просто не устоява. При каквито и да е обстоятелства.
Олеандър...
Той тръгна по-бързо.
Двайсет крачки, двайсет и пет...
Приближи се на петнайсетина крачки, десет, три, не изпускаше от поглед краката. Изведнъж зад гърба си чу строг женски глас:
- Ти с шапката. Полиция! Хвърли раницата. Ръцете на тила!
20.
На десетина метра от мъжа Амелия Сакс стисна по-здраво пистолета и повтори по-рязко:
- Раницата на земята! Ръцете на тила! Веднага!
Жената, която той се канеше да нападне, на броени крачки от него се обърна. Тя бързо осъзна какво се случва, недоумението ѝ се смени с ужас:
- Не, моля ви, не!
Нападателят беше с яке, не с по-дългото палто, с което свидетели бяха забелязали техния извършител, но имаше същата плетена шапка и черна раница. Ако грешеше, Сакс щеше да се извини.