- Кучи син - измърмори Селито.
Хукна навън по дъговидната алея за коли пред болницата. Погледна поликлиниката, намираща се от негово ляво. Докато тичаше натам, свали радиостанцията от колана си и се обади.
- Бо? - извика задъхано. - Бо?
- Ти ли си, Лон? Край.
- Да, да, да. Току-що чух. За нападението. Какво се е случило?
Бившият сержант от армията докладва стегнато:
- Получавам данни от втора ръка. Престъпникът се е опитал да открадне лекарска престилка от един кабинет на шестия етаж. Един санитар го видял и той побягнал. Но преди това отворил някакво шише и разлял нещо на пода.
- Може би формалдехид, както срещу Амелия.
- Не, казаха, че е нещо по-сериозно. Хората повръщат, припадат. Всичко е задимено с изпарения. Определено е нещо отровно.
Селито се замисли. След секунда попита:
- Знаеш ли в кой кабинет е излял отровата?
- Ще разбера. Сега съм на първият етаж, до указателя. Ще видя. - След малко Хауман пак се обади: - На шестия има само един лекар. Целият етаж е негов.
- Да не е пластичен хирург?
- Чакай. Да, прав си. Как разбра?
- Защото нашият човек е омотал лицето си с бинт и сега слиза по противопожарната стълба заедно с всички пациенти, които евакуирате.
Кратко мълчание.
- По дяволите - изръмжа Хауман. - Добре, ще ги съберем във фоайето и ще поискаме документи. Никой с бинтовано лице няма да излезе от сградата. Добре, че се обади, Лон. Ако имаме късмет, ще го хванем до десет минути.
24.
Райм сновеше напред-назад с инвалидната количка пред големия монитор. Бяха минали около четирийсет минути от подаването на сигнала, че убиецът е пуснал отровен газ на шестия етаж на поликлиниката.
На екрана се виждаше входът на постройката, а отзад - самата болница - директна видеовръзка от камерите на специализирания отряд.
Отвън се позвъни и Том отиде да отвори. Вратата изщрака и воят на вятъра проникна в къщата.
Райм чу познатите тежки стъпки, предвещаващи появата на Лой Селито.
Ах...
Детективът се появи на входа на стаята. Спря. Беше намръщен.
- Е - саркастично започна Райм, - много ми е интересно...
- Стига, Линк - измърмори Селито, като свали мократа си шапка. - Това беше...
- Интересно ми е, както казах. На някого не му ли хрумна? Поне на един от вас? Не му ли хрумна на някого в цялата шибана полиция, че не санитар е подал сигнала за отровен газ? Че самият убиец е подал сигнала? За да ви прати да проверявате лицата на всички бинтовани пациенти.
- Линк...
- И никой да не се поинтересува от човека с пластмасовия предпазен шлем, каквито обикновено носят татуировчиците, и гащеризон, който спокойно излиза през главния вход, дегизиран като санитар от „Бърза помощ“.
- Вече знам, Линк.
- Значи на никого не му е хрумнало. Чак...
- Разбрах забележката ти, Линк.
- ...сега всичко ни стана ясно...
- Линк, понякога си голям задник. Да знаеш.
Райм знаеше и не му дремеше.
- А какво става с претърсването на Марбъл Хил?
- Пропускателни пунктове на всички главни улици, полицаи на всяка автобусна спирка и метростанция в района.
- За да търсят...
- Бял мъж около трийсетте, който диша.
Компютърът на Райм извъня и той отвори току-що получения имейл. Беше от Джейн Ийгьлстьн, от криминалистите, която бе направила фоторобот на нападателя въз основа на описанието, дадено от Хариет Стантън. Рисунката показваше млад мъж със славянски черти, високо чело и сключени вежди. Светлите очи му придаваха стряскащ, зловещ вид.
Райм не вярваше, че доброто и злото могат да се проявяват във външния вид, но интуицията му подсказваше, че това е лице на наистина опасен човек.
Наблизо светна друг монитор и на него се появи лицето на Амелия Сакс.
- Там ли си, Райм?
- Да, да, Сакс. Казвай какво има.
Това беше компютърът, който използваха за видеовръзка в реално време с полицаи от други градове, за разпити от време на време и за разговори в „Скайп“ с децата на най-близкия роднина на Райм - братовчед му, който живееше в Ню Джьрси (е, това го правеше най-често Сакс, за да им чете приказки и да им разказва вицове). Сакс и Пам също си приказваха онлайн, понякога с часове.
Райм се питаше дали това ще продължава сега, след скарването между двете.
- Какво става? - попита Амелия. - Наистина ли се е измъкнал?
Райм се намръщи и погледна Селито, който завъртя очи и отвърна: