Джон Фаулз
Колекционерът
1
Когато тя беше във ваканция можех да я виждам почти всеки ден, защото къщата им се намираше точно срещу пристройката на кметството. Тя и по-малката й сестра често влизаха и излизаха от дома си, нерядко с млади мъже, което, разбира се, не ми харесваше. Щом имах свободен миг и не се занимавах с папки и счетоводни книги, заставах до прозореца, гледах улицата през матовите в долния си край прозорци и понякога я виждах. Вечер отбелязвах това в дневника си за наблюдения — отначало с „Х“, а по-късно, когато научих името й, с „М“. Няколко пъти я видях и навън. Един път, на опашката пред обществената библиотека на улица „Кросфийлд“, застанах точно зад нея. Тя не ме погледна нито веднъж, но аз през цялото време гледах тила й и косата й, завързана на дълга опашка. Беше много светла, копринена, като върбови пухчета. И всичкото това в тази опашка на тила й, стигаща почти до кръста — понякога отпред, а понякога отзад. Понякога я вдигаше нагоре. Само веднъж, преди да стане мой гост тук, имах привилегията да я видя с разпуснати коси и дъхът ми спря, беше толкова красива, като сирена.
Друг път, една неделя, когато отидох до природонаучния музей, се върнах със същия влак, с който пътуваше и тя. Седеше три седалки по-нататък, встрани от мен и четеше книга, така че можех да я гледам в продължение на тридесет и пет минути. Винаги когато я виждах имах чувството, че гледам нещо изключително и я наблюдавах внимателно, както казват, с примряло сърце. Бледо-облачно-жълто, например. Винаги си мислех за нея така, искам да кажа, с думи неясни, случайни и много красиви — не като за другите момичета, дори хубавите. Повече за истинските познавачи.
През годината, когато още ходеше на училище не знаех коя е, а само че баща й бил доктор Грей и бях дочул на някакво събрание на секция „Бръмбари“, как пиела майка й. Веднъж чух майка й да говори в един магазин — гласът й беше малко „тра-ла-ла“ и всеки би познал, че е от склонните към пиене, прекалено много грим и така нататък.
После излезе дописката в местния вестник — за стипендията, която е спечелила, колко е умна, а името й беше красиво като нея самата — Миранда. Така научих, че е в Лондон и учи живопис. Тази дописка във вестника промени много нещата. Сякаш станахме по-близки, макар че, разбира се, тогава не се познавахме по обикновения начин.
Не мога да кажа защо, но още първия път като я видях, разбрах, че тя е единствената. Разбира се, аз не съм луд и знаех, че това е само сън и винаги би останал сън, ако не бяха парите. Мечтаех за нея, измислях истории — къде се срещаме, как правя неща, които тя обожава, как се женим и така нататък. Нищо гадно, нямаше нищо такова, докато не се случи това, което ще обясня по-късно.
Тя рисуваше картини, а аз се грижех за колекцията си (в мечтите си). Тя винаги ме обичаше, обичаше и колекцията ми и я рисуваше, и я оцветяваше; работехме заедно в красива съвременна къща, в просторна стая с един от тези големи прозорци; устройвахме събрания на секция „Бръмбари“, където аз не казвах почти нищо от страх да не сгреша, и просто бяхме обичаните от всички домакин и домакиня. Тя — прекрасна със светлата си руса коса, а мъжете, разбира се — позеленели от завист.
Само тогава не мечтаех хубави неща за нея, когато я виждах с някакъв млад мъж — шумен тип, собственик на спортна кола, от тези, които са учили в частно училище. Веднъж бях до него, докато чаках да внеса пари в „Барклиз“ и го чух да казва: „Искам ги на петачки“. Шегата беше, че му даваха чек за десет лири. Всички те се държат така. Понякога я виждах да се качва в колата му и да излизат в града заедно. В такива дни бях много троснат с другите в службата и не отбелязвах „Х“-а в дневника за ентомологични наблюдения (всичко това беше преди да отиде в Лондон, след това тя го заряза). Тогава се отдавах на лошите мечти. Тя плачеше или обикновено беше коленичила. Веднъж се оставих да мечтая, че я удрям по лицето, както бях видял да прави някакъв човек в една телевизионна пиеса. Може би тогава започна всичко.
Баща ми загина на волана, при автомобилна катастрофа. Бил съм на две годинки. Някъде през 1937-ма. Бил е пиян, но леля Ани винаги казваше, че майка ми го е докарала до пиенето. Никога не са ми обяснявали какво се е случило наистина, но майка ми си отиде скоро след това и ме остави при леля Ани. (Тя само искаше да има по-лек живот.) Братовчедка ми Мейбъл веднъж ми каза (при една караница, когато бяхме деца), че тя е била уличница и е заминала с чужденец. Аз бях глупав и направо отидох да попитам леля Ани. Ако е имало какво да скрие, разбира се, тя го е скрила. Сега за мен няма значение дали майка ми е още жива, не искам да се срещна с нея, не ме интересува. Леля Ани винаги е казвала само: „Слава Богу, че се отървахме“ и аз съм съгласен с нея.