Е, лежах и мислех за нея, също будна долу. Отдадох се на приятни мечтания, в които слизах долу и я утешавах, бях възбуден, може би отидох твърде далеч във фантазиите си, но всъщност не се тревожех, знаех, че моята любов напълно я заслужава. После заспах.
По-късно тя винаги ми повтаряше какво лошо нещо съм направил и как трябва да положа усилия, за да го разбера по-добре. Само мога да кажа, че онази вечер се чувствах много щастлив, както споменах по-горе, и беше сякаш съм извършил нещо смело и дръзко, сякаш съм се изкачил на Еверест или съм направил нещо геройско на вражеска територия. Чувствах се щастлив, защото намеренията ми бяха от най-хубавите. Това тя никога не можа да разбере.
С една дума, тази нощ беше най-доброто нещо през живота ми (освен спечелването на парите на първо място). Все едно още веднъж хващах Синя Мазарина или Испанска Кралица. Искам да кажа, беше нещо, което човек прави само веднъж в живота си, при това не всекиму се отдава. Това за което повече мечтаеш, отколкото очакваш, че реално ще се случи.
Нямах нужда от будилника, станах преди да иззвъни. Слязох долу и заключих вратата на избата след себе си. Бях обмислил всичко. Почуках на нейната врата и извиках, моля те ставай, изчаках десет минути, дръпнах резетата и влязох. Чантата й беше в мен и разбира се, бях я претърсил. В нея нямаше нищо, което би могла да използва, освен пила за нокти и резачка с чупещо се острие, които взех.
Лампата светеше, тя стоеше до креслото. Беше облечена и ме гледаше втренчено, без признаци на страх, смела колкото си иска. Странно, не изглеждаше както винаги си я бях спомнял. Разбира се, досега никога не бях я виждал толкова отблизо.
Казах, надявам се, че си спала добре.
— Къде съм? Кой си ти? Защо ме доведе тук? — попита тя студено, без никакво вълнение.
Не мога да ти кажа.
— Искам да ме пуснеш веднага! Това е чудовищно! — каза тя. Стояхме така и се гледахме.
— Махай се! Смятам да си отида! — И тя тръгна право към мен, към вратата. Но аз не трепнах. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху ми, но трябва да е разбрала, че е глупаво. Бях изпълнен с решимост, тя нямаше как да спечели. Спря съвсем близо до мен и каза:
— Махай се от пътя ми!
Отговорих й, не можеш още да си вървиш. Моля те, не ме принуждавай отново да използвам сила.
Тя ме изгледа свирепо и ледено, после извърта лице.
— Не знам, за коя ме вземаш. Ако мислиш, че съм дъщеря на някой богаташ и че ще получиш голям откуп, скоро ще бъдеш разочарован.
Знам коя си, отговорих аз. Не става дума за пари.
Не знаех какво да кажа, бях толкова възбуден, тя беше при мен, най-накрая, от плът и кръв. Толкова ядосана. Исках да погледна лицето й, косата й, цялата, такава малка и красива, но не можех, тя така се беше втренчила в мен. Последва странна пауза.
Изведнъж попита сякаш ме обвиняваше:
— А аз не знам ли случайно кой си ти?
Започнах да се изчервявам, не можех да направя нищо, това не бях предвидил, през ум не ми беше минало, че може да ме познава.
Тя каза отчетливо:
— Пристройката на кметството.
Не знам за какво говориш, отговорих аз.
— Имаш мустаци — каза тя.
Все още нямах представа как е разбрала кой съм. Предполагам, че ме е виждала няколко пъти в града, може да ме е виждала и през прозореца на къщата им понякога, не бях помислил за това, умът ми сякаш попадна във водовъртеж.
Тя каза:
— Във вестника имаше твоя снимка.
Винаги съм мразел да ме откриват, не знам защо, винаги съм се мъчил да обясня, искам да кажа, да измисля някаква история, за да обясня. Изведнъж ми хрумна изход от положението.
Казах, само изпълнявам чужди заповеди.
— Заповеди — каза тя. — Чии заповеди?
Не мога да ти кажа.
Тя продължаваше да ме гледа втренчено. И да стои настрана от мен. Предполагам, мислила си е, че ще я нападна.
— Чии заповеди? — попита тя пак.
Помъчих се да измисля някого. Не знам защо, единственото име, което ми дойде на ум, за което си мислех, че може би го знае, беше мистър Сингълтън. Той беше мениджър на „Барклиз“. Знам, че баща й ползваше услугите на тази банка. Няколко пъти съм го виждал там да разговаря с мистър Сингълтън.