Не можех да обясня точно какво чувствам, просто трябваше да я оставя. Заключих вратата и си тръгнах. Дори не й казах „лека нощ“.
Никой не би ме разбрал. Всеки би си помислил, ме я държа заради очевидното. Понякога, когато преди да дойде тя гледах книжките, и аз си мислех това, или не знам какво. Едва когато дойде, нещата се промениха, вече не си мислех за книжките, или че позира пред мен, неща, които ме отвращаваха и бях сигурен, че отвращават и нея. У нея имаше нещо толкова хубаво, че човек също трябваше да се държи така. Сякаш тя го очакваше. Искам да кажа, когато наистина дойде при мен, — други неща започнаха да ми се струват гадни. Не беше като някои жени, които не можеш да уважаваш и затова не те е грижа как се държиш с тях. Тя предизвикваше уважението ми и трябваше да съм много внимателен.
Тази нощ не спах много, защото наистина бях изумен от начина, по който се бяха развили нещата — да й кажа толкова много още на първия ден и тя да ме направи да изглеждам глупак. Имаше моменти, когато си мислех да я кача на колата и да я закарам в Лондон, както й се искаше. Бих могъл да замина за чужбина. Но след това винаги си спомнях лицето й, как косата й висеше завързана на опашка, леко настрани и усукана, как седеше и как ходеше, хубавите й чисти очи. Знаех, че не мога да го направя.
След закуска — тази сутрин хапна малко овесени ядки, с кафе, без изобщо да разговаряме, беше станала, беше облечена, но леглото ми се стори оправено по малко по-различен начин, така че сигурно беше спала в него. Както й да е, тя ме спря, когато тръгнах да излизам.
— Искам да говоря с теб. — Аз се обърнах.
— Седни — каза тя. Седнах на стола до стъпалата.
— Слушай, това е лудост! Ако ме обичаш в истинския смисъл на думата, просто не можеш да желаеш да ме държиш тук. Виждаш, че се чувствам отвратително. Въздухът, нощем не мога да дишам. Събудих се с главоболие. Ще умра, ако ме държиш тук дълго. — Изглеждаше наистина разтревожена.
Няма да е дълго, обещавам.
Тя се изправи и застана до скрина, втренчи се в мен.
— Как се казваш? Попита ме тя.
Клег, отговорих.
— Малкото ти име?
Фердинанд.
Тя ме стрелна с остър поглед.
— Това не е вярно — отсече тя. Спомних си, че портфейлът ми със златни инициали е в джоба на сакото ми, извадих го и й го показах. Нямаше как да разбере, че „Ф“-то означава Фредерик. Странно, името Фердинанд винаги ми е харесвало, дори още преди да я видя. Звучи някак си чуждестранно и отличаващо се. Понякога чичо Дик ме наричаше така, на шега. Лорд Фердинанд Клег, маркиз на буболечките, казваше той.
Тогава това тук е просто съвпадение, казах й аз.
— Предполагам, че ти викат Ферди или Ферд.
Винаги Фердинанд.
— Слушай, Фердинанд, не знам какво намираш в мен. Не знам защо си влюбен в мен. Може би и аз бих могла да се влюбя в теб някъде другаде. Аз… — изглежда не знаеше какво да каже, нещо необикновено за нея — … аз наистина харесвам милите, внимателни мъже. Но не бих могла да се влюбя в теб, ако съм в тази стая. Тук не бих могла да се влюбя в никого. Никога.
Отговорих, просто искам да те опозная. През цялото това време тя седеше на скрина и следеше какъв ефект ще произведат думите й върху мен. Така че бях подозрителен. Знаех, че ме изпробва.
— Но не можеш да отвлечеш човек, само за да го опознаеш!
Много искам да те опозная. В Лондон нямаше да имам никакъв шанс. Не съм интересен и всичко останало. Не съм от класата ти. И мъртва не би се показала с мен в Лондон.
— Това не е честно. Не съм сноб. Мразя снобите. Нямам предразсъдъци спрямо хората.
Не обвинявам теб, казах аз.
— Мразя снобщината! Беше съвсем ядосана. Някои думи изговаряше много силно, много подчертано.
Някои от най-добрите ми приятели в Лондон са… да, това което са нарича работническа класа. По произход. Просто на мислим за това.
Като Питър Гетсби (това беше името на младия мъж със спортната кола).
— Той! Не съм го виждала от месеци. Той е чисто и просто провинциален нехранимайко-еснаф.
Още я виждах как са качва в лъскавото му MG. Не знаех дали да й се доверя.
— Предполагам, че вече всички вестници са писали.
Не съм ги чел.
— Можеш да влезеш в затвора за години.
Щя си струва. Ще си струва дори да вляза и с доживотна присъда, казах аз.
— Обещавам, кълна се, че ако ма пуснеш, няма да кажа на никого. Ща измисля някаква история. Ще се виждаме колкото често искаш, колкото често мога, щом не работя. Никой няма да научи, освен нас двамата.