Не мога, казах й, не сега. Когато ме молеше така, ме караше да се чувствам като някой жесток крал.
— Ако ме пуснеш сега, ще започна да ти се възхищавам. Ще си мисля, ето, можеше да направи какаото са пожелае с мен, но той е благороден, държа се като истински джентълмен.
Не мога, казах аз. Не искай това. Моля те не искай това.
— Бих си помислила, че си струва да познаваш такъв човек — Тя беше кацнала на скрина и ме наблюдаваше.
Трябва да тръгвам, казах й. Излязох толкова бързо, че се препънах на най-горното стъпало. Та слезе от скрина и се втренчи в мен, до вратата, със странно изражение на лицето.
— Моля те — каза тя. Много тихо и хубаво. Беше трудно да се устои.
Чувствах се сякаш нямам мрежа, а искам да хвана екземпляр, който ми е нужен, между палеца и показалеца (винаги правех това много добре) — заставаш бавно отзад и хоп, готово, но трябва да забодеш коремчето, а насекомото трепери. Не е толкова лесно, колкото с бурканче за умъртвяване. А с нея беше два пъти по-трудно, защото въобще не исках да я убивам, това беше последното нещо, което исках.
Тя често ми говореше за съсловните различия и за класите, но никога не ме убеди. Начина на говорене издава хората, не това, което казват. Достатъчно беше да се види колко е изтънчена, за да се разбере как е възпитавана. Не беше „тра-ла-ла“, както много други, но онова беше налице независимо от всичко. То личеше, когато ставаше саркастична, защото не съм успял да се обясня или съм направил нещо не както трябва. Не мисли за класите, казваше тя. Както богат казва на беден да престане да мисли за пари.
Не я упреквам; вероятно по-късно каза и направи някои от ужасяващите неща, само за да ми покаже, че всъщност не е толкова изтънчена, но въпреки това, беше. Когато се ядосаше, можеше да се качи незабавно на високия си пиедестал и от там да стовари върху мен всичките си най-добри качества.
Между нас винаги стоеше класата.
Тази сутрин отидох до Люис. Отчасти исках да погледна вестниците, купих ги всичките. Във всеки имаше по нещо. В по-долнопробните имаше повече, в два имаше снимки. Беше ми смешно да чета дописките. Прочетох и неща, които дотогава не знаех.
Дългокосата студентка по живопис Миранда Грей, двадесетгодишна, спечелила миналата година най-високата стипендия, за да учи в първокласната Лондонска школа „Слейд“, е изчезнала. По време на учебната година е живяла на улица „Хамнет“ №29, в Лондон, с леля си мис К. Ванбърг-Джоунс, която късно снощи е уведомила полицията.
След учебните занимания във вторник, Миранда се е обадила, за да съобщи, че отива на кино и ще се прибере вкъщи след осем часа.
След това е изчезнала.
Имаше голяма нейна снимка и надпис: „Виждали ли сте това момиче?“
Един друг вестник ме накара добре да се посмея.
Жителите на Хампстед в последно време все повече са разтревожени от появата на бродещи „вълци“ с леки автомобили. Пиърс Броутън, състудент и близък приятел на Миранда, ми каза в кафенето, в което двамата често ходели, че в деня на изчезването й, тя е изглеждала в чудесно настроение и са се уговорили днес да отидат заедно на изложба. Той каза: „Миранда знае какво представлява Лондон. Тя е последният човек, който ще се качи в кола на непознат или нещо подобно. Затова съм много разтревожен.“
Представител на учебното заведение каза: „Тя е един от най-обещаващите ни студенти във втори курс. Сигурни сме, че изчезването й има съвсем безобидно обяснение. Артистичните млади хора имат своите капризи.“
Ето в това е мистериозното в случая.
Полицията умолява всички, които са я виждали или знаят нещо за нея, или са забелязали нещо подозрително в района на Хампстед, незабавно да съобщят.
Също така споменаваха с какви дрехи е била облечена и така нататък, и имаше и снимка. В друг вестник съобщаваха, че полицията ще претърсва дъното на езерото в парка на Хампстед. В друг пишеше как Пиърс Броутън и тя неофициално били сгодени. Чудех се дали това не е битника, с когото я видях. В друг се казваше: „Тя е една от най-популярните студентки, винаги готова да помогне.“ Във всичките пишеше, че е хубава. Имаше снимки. Ако беше грозна, навсякъде щеше да има само по два реда на последната страница.
Спрях караваната край пътя, когато се връщах и прочетох всички вестници. Това ми даде чувство за власт, не знам защо. Всичките тези хора я търсеха, а аз знаех отговора. Когато тръгнах отново, твърдо реших да не й казвам нищо.