Разбира се, първото нещо, за което попита, когато се прибрах, бяха вестниците. Има ли нещо за нея? Казах й, че не съм погледнал и нямам намерение да го правя. Казах й, че не се интересувам от вестници, те печатат само баналности. Тя не настоя.
Никога не й дадох да чете вестници. Никога не й дадох да слуша радиопрограми или да гледа телевизия. Случи се така, че един ден преди да дойде, прочетох книгата „Тайните на Гестапо“ — всичко за мъченията и така нататък, които се е налагало да използват през войната, и как едно от първите неща, с които е трябвало да свикнеш, ако си затворник, е било, че не знаеш какво става извън затвора. Искам да кажа, не са давали на затворниците да научават каквото и да било, дори не са им позволявали да разговарят помежду си, така че са били откъснати даже от собствения си свят. И това ги е пречупвало. Разбира се, аз не исках да пречупвам Миранда както Гестапо е искало да пречупи затворниците си. Но си мислех, че ще е по-добре, ако е откъсната от външния свят, тогава ще трябва да мисли за мен повече. Така че, въпреки многото опити от нейна страна да ме накара да й дам вестници или радиоапарат, аз никога не го направих. През първите дни не исках да знае какво прави полицията и така нататък, защото това само щеше да я разтревожи. Беше нещо като загриженост за нея, би могло да се каже.
Тази вечер й сготвих замразен зелен фасул и замразено пиле в бял сос, тя го изяде и изглежда й хареса.
След това попитах, може ли да остана за малко?
— Ако искаш — отговори тя. Седеше с кръстосани крака на леглото, одеялото беше сгънала зад гърба си като възглавница и се беше облегнала на стената. Известно време само пушеше и разглеждаше един от албумите, които й бях купил.
— Знаеш ли нещо за изкуството? — попита ме тя.
Нищо, което може да се нарече познание.
— Така си и мислех. Ако знаеше, не би затворил невинен човек.
Не виждам връзката, казах аз.
Тя затвори книгата. — Разкажи ми за себе си. Кажи ми какво правиш през свободното си време.
Ентомолог съм. Колекционирам пеперуди.
— Разбира се — каза тя. — Спомних си, че го пишеше във вестника. А сега към колекцията си прибави и мен.
Тя смяташе, че това е смешно, така че отвърнах, може да се нарече и така.
— Не. Не: „може да се нарече и така“, а съвсем буквално. Забол си ме с карфица в тази малка стаичка, за да можеш да идваш и да се пулиш над мен.
Изобщо не смятам, че е така.
— Знаеш ли, че съм будистка? Мразя всичко, което може да отнеме живот. Дори и на насекомо.
Ти яде пилето, засякох я. Този път аз я хванах.
— Но се презирам за това. Ако бях по-добър човек, щях да съм вегетарианка.
Рекох й, ако поискаш да престана да събирам пеперуди, ще го направя. Ще направя всичко, което поискаш от мен.
— Освен да ме оставиш да отлетя.
Предпочитам да не говорим за това. Няма да ни доведе до никъде.
— Както и да е. Не бих могла да уважавам човек и особено мъж, който прави нещо, само за да ми се хареса. Предпочитам да го прави, защото смята, че е правилно. — През цялото време тя ме обработваше, на човек би му се сторило, че разговаряме за съвсем невинни неща, и изведнъж се нахвърляше срещу мен. Аз мълчах.
— Колко време ще ме държиш тук?
Не знам, казах. Зависи.
— От какво.
Не отговорих нищо. Не можех.
— От това, дали ще се влюбя в теб ли?
Приличаше на натякване.
— Защото ако е така, ще стоя тук, докато умра.
Не отвърнах нищо на това.
— Махай се — каза тя. — Махай се и помисли какво ти казах!
На следващата сутрин направи първия опит да избяга. Не може да се каже, че ме завари неподготвен, но ми даде добър урок. Изяде закуската си и ми каза, че леглото й се е разклатило, задния крак, в ъгъла. Мисля, че може да падне, каза тя, един винт се е разхлабил. Като истински глупак отидох да й помогна да вдигне дюшека и тя неочаквано ме блъсна, точно като не бях стъпил здраво и хукна покрай мен. Като стрела излетя до стъпалата и нагоре по тях. Бях предвидил нещо такова и затова бях поставил куката, която задържаше вратата отворена. Под нея имаше и дървен клин, който тя се помъчи да изрита, но аз станах и се втурнах да я гоня. Тя хукна нататък и викаше „Помощ!“, „Помощ!“, нагоре към външната врата, която, разбира се, беше заключена. Започна да я дърпа, да блъска по нея и да пищи, но тогава я хванах. Не исках да го правя, но трябваше да реагирам някак. С една ръка я хванах през кръста, а с другата запуших устата й, и така я завлякох отново долу. Тя риташе и се противеше, но разбира се, беше твърде дребна, а аз може и да не съм господин Атлас, но не съм и хърбав. Най-накрая, тя се отпусна и аз я освободих. За миг остана неподвижна, после неочаквано се хвърли напред и ме удари по лицето. Не че ме заболя наистина, но изненадата беше отвратителна, защото го направи, когато най-малко очаквах и след като се бях държал съвсем в рамките на приемливото, в положение, при което други можеха да излязат от кожата си. След това тя влезе в стаята и тресна вратата след себе си. Искаше ми се да вляза след нея и да й дам да разбере, но знаех, че е ядосана. В погледа й имаше истинска омраза. Така че само затворих вратата и завъртях етажерката на мястото й.