След това не искаше да говори. По време на обеда, когато я заговорих и казах, че съм готов да забравя станалото, тя не обели дума. Просто ме изгледа, с огромно презрение. Същото се повтори и вечерта. Когато дойдох да разчистя, тя само ми подаде подноса и се обърна настрани. Ясно ми показа, че не иска да остана. Помислих си, че скоро ще й мине, но на следващия ден беше още по-лошо. Не само че не говореше, но не искаше и да яде.
Моля те, не прави това, няма смисъл.
Но тя не искаше да каже и дума, дори не ме погледна.
На следващия ден беше същото. Не се хранеше, не говореше. Очаквах да започне да носи някои от дрехите, които бях купил, но продължаваше да е с бялата блуза и зелената си вълнена рокля. Започнах не на шега да се тревожа, не знаех колко време хората могат да издържат без храна, изглеждаше ми пребледняла и отслабнала. През цялото време седеше на леглото до стената, с гръб към мен и имаше толкова нещастен вид, че не знаех какво да направя. На следващата сутрин за закуска й занесох малко кафе, овесени ядки, препечени филийки и конфитюр. Оставих ги известно време, за да усети миризмата им. Тогава й казах, не очаквам от теб да ме разбереш изцяло, не очаквам от теб да ме обичаш, така както другите хора, просто искам да се опиташ да ме разбереш доколкото можеш, и да ме харесаш поне малко, ако можеш.
Тя не помръдна.
Казах й, ще сключим споразумение. Ще ти кажа кога ще те пусна да си отидеш, но само ако изпълниш някои условия.
Не знам защо го казах. Наистина знаех, че никога няма да мога да я пусна. Но не беше и съвсем брадата лъжа. Често си мислех, че бих могъл да я освободя, когато се споразумеем, обещанието си е обещание и така нататък. Друг път бях убеден, че не мога да я оставя да постъпи така.
Тогава се обърна и се втренчи в мен. Това беше първият признак на живот, който показваше от три дни.
Казах й, условията са да се храниш, да разговаряш с мен, както в началото и да не се опитваш да избягаш по този начин.
— Никога няма да се съглася на последното.
А какво ще кажеш за първите две, попитах я аз. (Помислих си, че дори и да обещае да не се опитва да бяга, все едно ще трябва да взема предохранителни мерки, така че това условие беше безпредметно.)
— Не си казал кога — настоя тя.
След шест седмици, казах й аз.
Тя отново ми обърна гръб.
Тогава пет седмици, казах аз след малко.
— Ще остана тук една седмица и нито ден повече.
Е, казах й, не мога да се съглася на това, и тя отново ми обърна гръб. После се разплака. Виждах как раменете й потреперват. Исках да се приближа до нея, застанах до леглото, но тя се обърна толкова рязко, стори ми се помисли си, че имам намерение да се нахвърля върху нея. Пълни със сълзи бяха очите й. Страните мокри. Наистина видът й ме потискаше.
Моля те, бъди разумна. Знаеш какво означаваш за мен сега. Не можеш ли да разбереш, че не съм подготвил всичко това, за да останеш само още една седмица.
— Мразя те! Мразя те!
Ще ти дам дума, казах аз. Когато времето дойде, ще можеш да си тръгнеш веднага щом пожелаеш.
Не искаше и да чуе. Беше смешно, тя седеше и плачеше, а лицето й беше цялото порозовяло. Помислих си, че може пак да скочи срещу мен, видът и говореше, че й се иска. Но тя започна да бърше очите си. След това запали цигара. И каза:
— Две седмици.
Аз казах, ти искаш две, аз искам пет. Ще се съглася на един месец. Това прави 14-ти ноември.
Последва пауза, след която тя отсече:
— Четири седмици изтичат на 11-ти ноември.
Тревожех се за нея, исках да решим въпроса веднъж завинаги, така че казах, имах предвид календарен месец, но нека бъдат двадесет и осем дни. Отстъпвам ти останалите три.