Така че отраснах при леля Ани и чичо Дик, заедно с дъщеря им Мейбъл. Леля Ани е по-голямата сестра на баща ми.
Чичо Дик умря, когато бях на петнадесет. Това беше през 1950-та. Отидохме до язовира „Тринг“ за риба и както обикновено аз се отдалечих с мрежата и принадлежностите си. Когато огладнях и се върнах на мястото, където го бях оставил, там се беше събрала група хора. Помислих, че е хванал някое голямо парче, но беше получил удар. Закараха го вкъщи, но той никога вече не каза и дума, а и не разпозна както трябва никой от нас.
Дните, прекарани заедно с него, не точно заедно, защото аз всякога отивах да попълвам колекцията си, а той оставаше до въдиците, макар че всеки път се хранехме заедно и заедно отивахме и се връщахме вкъщи, тези дни (след другите, за които ще разкажа по-късно), са наистина най-хубавите дни в целия ми живот. Когато бях малък, леля Ани и Мейбъл презираха пеперудите ми, но чичо Дик беше на моя страна. Той всякога се възхищаваше при вида на добър хербарий. Чувстваше каквото и аз, когато се появеше ново имаго, седеше и наблюдаваше как новите крила се изпъват и изсъхват, как внимателно насекомото ги изпробва, освен това ми позволи да държа бурканите си с гъсеници в бараката му. Когато получих награда за един екземпляр Agraulis vanillae1, той ми даде една лира, при условие, че няма да казвам на леля Ани. Е, няма да продължавам, той ми беше като баща. Когато държах в ръцете си онзи чек, си мислех за него, освен за Миранда разбира се. Бих му подарил най-хубавата въдица и принадлежности, изобщо всичко, което поиска. Но не би.
Когато навърших двадесет и една, започнах да играя на тото. Всяка седмица пусках една и съща комбинация за пет шилинга. Стария Том и Кръчли, с които ходехме заедно на училище, и някои от момичетата се обединиха и залагаха по повече. Канеха ме да се присъединя към тях, но аз си останах единак. Никога не съм харесвал Стария Том и Кръчли. Стария Том беше нечистоплътен, вечно говореше за местното управление и се подмазваше на мистър Уилямс, общинския ковчежник. Кръчли имаше мръсно подсъзнание и беше садист; никога не пропускаше възможност да се подиграе с хобито ми, особено в присъствието на момичета.
— Фред изглежда уморен, сигурно е изкарал тежък уикенд с „бялата зелева дама“ — казваше обикновено той, и: — Коя беше тази „дяволска дама“, с която те видях снощи?2 — Стария Том се кискаше, а Джейн — момичето на Кръчли от отдел „Хигиена“, което вечно висеше в нашата стая — се кикотеше. Тя беше всичко това, което не беше Миранда. Винаги съм мразел вулгарните жени, особено ако са още момичета. Така че, както вече казах, попълних си отделен фиш.
Чекът беше за 73 091 лири, някакви шилинги и пенсове. Обадих се на мистър Уилямс веднага щом хората от тотото потвърдиха, че всичко е наред. Чувствах, че е ядосан, задето напускам така ненадейно, но ми каза, че се радва, че всички те се радват, което, разбира се аз знаех, съвсем не беше така. Дори ми предложи да инвестирам в Градския съвет заем от 5%! Някои хора в общината наистина са загубили чувството си за мярка.
Направих това, което ми предложиха хората от тотото — веднага се преместих в Лондон, заедно с леля Ани и Мейбъл, докато утихнат приказките. Изпратих на Стария Том чек за 500 лири и го помолих да ги подели с Кръчли и останалите. Не отговорих на писмата, в които ми изказваха благодарност. Ясно беше, че ме смятат за стиснат.
Единствената муха в сладкото беше Миранда. По времето, когато спечелих, тя си беше у дома, във ваканция от училище, но я видях само в събота — сутринта на големия ден. През цялото време с леля и Мейбъл бяхме в Лондон и харчехме, харчехме… мислех, че няма да я видя повече; после, че вече съм богат и съм добра партия за женитба; после отново осъзнах, че е нелепо — хората се женят само ако се обичат, особено момичетата като Миранда. Имаше време, когато дори си мислех, че ще я забравя. Но забравянето не е нещо, което човек може да направи стига да реши — то или става, или не. При мен не стана.
Ако човек е лаком и неморален, както повечето хора в наши дни, предполагам, че с много пари би си прекарал добре, ако му паднат отнякъде. Но мога да кажа, че аз никога не съм бил такъв, нито веднъж не са ме наказвали в училище. Леля Ани принадлежи към Неконформистите3 и никога не ме е карала да ходя на църква или нещо такова, но съм отгледан с християнските добродетели, макар че понякога чичо Дик ходеше тайно в кръчмата. Леля Ани ми позволи да пуша едва след дълги караници, след като се уволних от армията, но никога не одобри това. Дори при толкова много пари тя казваше, че да се пилеят противоречи на принципите й. Но Мейбъл й се противопоставяше тайно, веднъж ми го каза, а аз й обясних, че парите в края на краищата са мои, че съвестта ми позволява, и че е добре дошла да получи всичко, каквото пожелае, или нищо, ако не желае, и че в Неконформизма няма и дума забраняваща приемането на подаръци.