— Красиви са. Но са тъжни.
Всичко е тъжно, ако ти го направиш такова, казах аз.
— Но не аз, а ти ги нравиш тъжни! — тя ме гледаше над отвореното чекмедже. — Колко пеперуди си убил?
Можеш да преброиш.
— Не, не мога. Мисля си за всички пеперуди, които можеха да се родят от тези, ако ги беше оставил живи. Мисля си за цялата жива красота, която си унищожил.
Не можеш да кажеш със сигурност.
— Дори не можеш да споделиш тази красота! Кой гледа тези пеперуди? Ти си като скъперник, събираш красота в чекмеджета!
Бях наистина много разочарован, мислех, че думите й са много глупави. С какво няколко екземпляра ще се отразят на целия вид?
— Мразя учените — каза тя. — Мразя хората, които колекционират неща и ги класифицират и им дават имена и после ги забравят. В изкуството непрекъснато правят това. Решават, че даден художник е импресионист, или кубист, или каквото и да било, после го слагат в някое чекмедже и забравят, че е жив човек, индивидуален творец. Но виждам, че са подредени красиво.
Отново се опитваше да бъде мила.
След това й казах, аз се занимавам и с фотография.
Имах няколко снимки на гората зад къщата, няколко на морски вълни, които заливат вълнолома в Сийфорд, наистина хубави. Сам съм ги увеличавал. Сложих ги на масата, така че да може да ги разгледа.
Погледна ги, но не каза нищо.
Не са кой знае какво, казах аз. Не се занимавам с това от много време.
— Те са мъртви — изгледа ме по особен начин, странично. — Не специално тези. Всички снимки. Когато нарисуваш нещо, то е живо, когато го фотографираш, то умира.
Като грамофонна плоча.
— Да. Сухи и мъртви. — Е, дощя ми се да споря, но тя продължи: — Тези са добри. Добри снимки, доколкото снимките могат да са добри.
След малко казах, искам да направя снимки и на теб.
— Защо?
Ти си фотогенична.
Погледна надолу, после отново към мен и каза:
— Добре. Щом искаш. Утре.
Това наистина ме развълнува. Нещата наистина се бяха променили.
Горе-долу по това време реших, че е време да слизаме долу. Тя не се възпротиви, само вдигна рамене, остави ме да завържа устата й и всичко мина добре, както преди.
Когато слязохме в мазето, поиска чай (беше ме накарала да купя някакъв специален порцеланов сервиз). Свалих превръзката от устата й, тя дойде във външното помещение (ръцете й още бяха завързани) и видя къде готвя храната й, и всичко останало. Не говорехме, беше приятно. Чайникът кипеше и тя беше там. Естествено не я изпусках из поглед. Когато чаят беше готов, аз попитах, да сервирам ли?
— Това е ужасен израз!
Какво му е ужасното?
— Като тези порцеланови патици е. Просташки е, остарял, мъртъв, той е… всичко блудкаво, което някога е съществувало. Знаеш ли това?
Тогава по-добре ти да сервираш, казах аз.
Тогава, беше странно, тя се усмихна сякаш се канеше да се разсмее, после се овладя и влезе в стаята си, а аз я последвах с подноса. Сипа чая, но нещо я беше ядосало, личеше си. Не ме гледаше.
Не исках да те обиждам, казах аз.
— Изведнъж се сетих за нашите. Тази вечер те няма да се смеят над чаша чай.
Четири седмици, казах й.
— Не ми припомняй това!
Беше точно като жена. Непредсказуема. Усмихната в един момент, пълна със злоба в следващия.
Тя каза: — Ти си противен. И ме караш и аз да се чувствам противно.
Няма да е за дълго.
След това тя каза нещо, което никога не бях чувал да казва жена. Наистина ме ужаси.
Обясних й, че не обичам такива думи. Отвращават ме.
После тя го повтори, по-скоро, изпищя го в очите ми.
Понякога наистина не разбирах настроенията й.
На следващата сутрин всичко беше наред, макар че тя не се извини. Също така, двете вази от стаята й бяха счупени на стъпалата, когато влязох. Както винаги, беше станала и ме чакаше, когато занесох закуската й.
Е, първото нещо, което ме попита беше дали ще я оставя да види дневната светлина. Казах й, че вали.
— Защо да не мога да изляза във външното помещение и да се разхождам? Имам нужда от движение.
Започнахме стария спор. Най-накрая се разбрахме, че ако иска да се разхожда там през деня, ще трябва да е със завързана уста. Не можех да рискувам, ако някой случайно дойде отзад — не че имаше такава опасност — естествено, портата на оградата и вратата на гаража винаги бяха заключени. Ако иска да се разхожда вечер, ще бъде достатъчно да е със завързани ръце. Казах й, че не мога да й обещая повече от една баня седмично. И не й казах нищо за дневната светлина. За момент си помислих, че отново ще започне да се цупи, но по това време вече беше започнала да разбира, че с цупене няма да постигне много, така че прие условията ми.