Може би бях прекалено стриктен, може би сгреших с това. Но човек винаги трябва да внимава. Например, през почивните дни минаваха много повече коли от обикновено. Когато в неделя времето беше хубаво, на всеки пет минути минаваше по нещо. Някои намаляваха скоростта, когато минаваха покрай къщата ми, някои дори спираха, за да я разгледат по-добре, а някои дори имаха нахалството да мушкат фотоапаратите си между решетките на портата и да правят снимки. Така че, през почивните дни никога не я пусках да излиза от стаята си.
Един ден тъкмо излизах с караваната, за да отида до Люис, когато ме спря някакъв мъж с кола. Аз ли съм бил собственика? Беше един от тези много културни типове, от чиито устни капе мед. Сякаш искат да ти кажат: „Аз съм приятел на шефа“. Много неща ми наговори за къщата и как пишел някаква статия за списание и дали не бих го пуснал вътре да направи снимки. Особено много искаше да види параклиса на свещеника.
Няма никакъв параклис, казах му аз.
Но, уважаеми господине, това е невероятно! Параклисът е споменат в „Историята на графството“. В десетки други книги!
Искате да кажете, това порутено помещение в избата? Говорех, сякаш съм започнал да включвам. Там не може да се влезе. Входът е зазидан.
Но тази къща е защитена като културна ценност! Не можете да направите такова нещо!
Е, мястото още съществува, казах му аз. Просто няма как да го видите. Зазидано е преди да дойда аз.
След това пожела да погледне вътре. Казах му, че бързам и нямам време да го чакам. Щял да дойде пак. — Само ми кажете кога. — Това нямаше да мине. Казах му, че прекалено много хора искат да гледат. Той продължи да нахалства, дори ме заплаши със заповед за оглед, хората от „Античните паметници“ (които и да са те), щели да го подкрепят, наистина беше противен, при това и мазник. Най-накрая просто си замина. Всичко от негова страна си беше чист блъф, но ето за такива неща трябваше да мисля тогава.
Тази вечер направих снимките. Съвсем обикновени — тя седи, чете. Станаха съвсем хубави.
Един ден, някъде тогава беше, ме нарисува, сякаш да ми върне комплимента. Трябваше да седя на един стол и да гледам в ъгъла на стаята. След половин час скъса рисунката, преди да успея да я спра. (Тя често късаше. Артистичен темперамент, предполагам.)
Сигурно щеше да ми хареса, казах й.
Но тя дори не ми отговори, само каза да не мърдам.
От време на време казваше по нещо. Повечето лични забележки.
— Много трудно ми е да те уловя. Ти нямаш черти. Нищо у теб не може да се опише и мисля за теб като за предмет, не като за човек.
По-късно каза: — Не че си грозен, но по лицето ти личат всевъзможни грозни навици. Най-лоша е долната ти устна. Тя те издава. — Погледнах се в огледалото горе, но не разбрах какво има предвид.
Понякога най-неочаквано задаваше смешни въпроси.
— Вярваш ли в Бог? — беше единият.
Не много, отговорих й.
— Не можеш да кажеш това. Или да, или не.
Не мисля за такива неща. Не виждам какво значение има.
— Не аз, а ти си затворен в изба — каза тя.
Ти вярваш ли? Попитах аз.
— Разбира се, че вярвам. Аз съм човешко същество.
Когато понечих да продължа, ми каза да престана да говоря.
Оплака се от осветлението. — Това е изкуствена светлина. Не мога да рисувам при нея. Заблуждава.
Знаех накъде бие, затова държах устата си затворена.
После отново — не може да е било тази първа сутрин, когато се опита да ме рисува, не помня точно кога беше — тя неочаквано ми излезе с: — Щастлив си, че нямаш родители. Моите не се разделят само заради сестра ми и мен.
Откъде знаеш, попитах я аз.
— Защото майка ми ми е казвала — отговори тя. — И баща ми. Майка ми е кучка. Отвратителна, амбициозна, еснафска кучка. Освен това, пие.
Чух за това, казах й.
— В къщи никога не можеха да ми гостуват приятели за по-дълго време.