Така че излязохме навън. Беше чудновата нощ, луната беше зад един облак и облакът се движеше, а долу нямаше никакъв вятър. Когато застанахме навън, няколко минути тя просто си поемаше дълбоко въздух. След това взех ръката й, почтително, и я заведох по пътеката между стената в единия край на двора и къщата. Минахме покрай живия плет и отидохме в горния край при зеленчуковата градина и плодните дръвчета. Както вече казах, никога не съм изпитвал някакво гадно желание да се възползвам от положението й, винаги съм се отнасял към нея с нужното уважение (докато не направи това, което направи), но може би поради тъмнината, поради това че чувствах, както ходехме нататък, ръката й под ръкава, наистина ми се прииска да я прегърна и да я целуна, всъщност, чак треперех. Трябваше да кажа нещо, иначе, чувствах, щях да си загубя главата.
Няма да ми повярваш, ако ти споделя, че съм много щастлив, нали, казах и. Разбира се, тя не ми отговори.
Понеже си убедена, че аз нищо не чувствам както трябва, ти не знаеш, че всъщност изпитвам много дълбоки чувства, но просто не мога да ги изразявам като теб, казах аз.
Това, че не можеш да изразиш чувствата си, не означава, че не са дълбоки. През цялото време вървяхме под клоните.
Просто искам, продължих аз, да разбереш колко много те обичам, колко много имам нужда от теб, колко дълбоко е всичко това.
Понякога ми коства усилия, казах. Не искам да се хваля, но исках само за миг да се замисли, какво би направил някой друг мъж с нея, ако беше в ръцете му.
Стигнахме до ливадата в другия край и после пак до къщата. Чу се мотор на кола, наближи по пътя от другата страна и след това отмина нататък. Хванах я здраво.
Стигнахме до вратата на избата. Попитах я, искаш ли да обиколим още веднъж?
За моя изненада, тя поклати глава.
Естествено, заведох я пак долу. Освободих устата и ръцете й, и тя каза:
— Искам малко чай. Моля те, отиди и ми направи. Заключи вратата, аз ще стоя тук.
Направих чая. Веднага щом го внесох при нея и налях, тя заговори:
— Искам да ти кажа нещо. Просто трябва да бъде казано.
Аз я слушах.
— Там навън искаше да ме целунеш, нали?
Съжалявам, казах аз. Както обикновено, започнах да се изчервявам.
— Най-напред трябва да ти благодаря, че не го направи, защото не искам да ме целуваш. Разбирам, че съм в ръцете ти и разбирам, какъв късмет имам, защото си толкова почтен за тези неща.
Повече няма да се случи, обещах й аз.
— Това исках да кажа. Ако все пак се случи… това и по-лошото, и ако не можеш да не му се поддадеш, искам да ми обещаеш нещо.
Повече няма да се случи.
— Да ми обещаеш да не го правиш гадно. Искам да кажа, да не ме удряш, за да загубя съзнание, да не ми даваш хлороформ. Няма да се съпротивлявам, ще те оставя да правиш каквото поискаш.
Няма да се случи пак, казах аз. Самозабравих се. Не мога да го обясня.
— Искам да ти кажа, не ако направиш такова нещо, аз никога, никога няма да те уважавам, никога няма да разговарям с теб. Разбираш ли?
Не бих очаквал нищо друго, отвърнах аз. Дотогава бях почервенял като цвекло.
Тя протегна ръка. Аз я стиснах. Не знам как съм излязъл от стаята. Тази вечер наистина ме хвана в небрано лозе.
И така, всичките ни дни си приличаха. Слизах долу между осем и девет, носех й закуската, изпразвах кофите, понякога разговаряхме известно време, тя ми казваше какво да купя от магазините (някои пъти си оставах в къщи, но по-често излизах заради пресните зеленчуци и млякото, които искаше), повечето сутрини след като се върнех от Люис почиствах къщата, след това правех обяда й, след това обикновено сядахме и пак разговаряхме известно време или тя пускаше плочите, или я гледах как рисува; следобед пиеше чая си сама, не знам как, но някак си негласно се споразумяхме да я оставям сама по това време. След това вечерята и след нея отново разговаряхме известно време. Понякога ме караше да се чувствам добре дошъл, предполагам, защото искаше да се разхожда във външната изба. Друг път ме караше да си отивам веднага след вечеря.
Когато ми позволяваше, й правех снимки. Тя също ми направи няколко. Снимах я в най-различни пози, хубави, разбира се. Искаше ми се да облича специални дрехи, но не ми харесваше да я моля за това. Не знам за какво са ти толкова много снимки, винаги казваше тя. Нали можеш да ме виждаш всеки ден.
Така че, всъщност нищо не се случваше. Само всичките тези вечери, когато седяхме заедно, и ми се струва невероятно, че това няма вече никога да се повтори. Сякаш бяхме единствените двама души на света. Никой не може да разбере колко щастливи бяхме — само аз, всъщност, но имаше време, когато си мисля, че и тя нямаше нищо против, въпреки думите й, ако изобщо се е замисляла за това. Можех да стоя цяла нощ и да я гледам, формата на главата й, особената извивка, в която се спускаше косата й, толкова красива, като лястовича опашка. Беше като воал или като облак, спускаше се на копринени нишки, разбъркани и увиснали, но прекрасни върху раменете й. Ще ми се да можех да я опиша като поет или като художник. Когато паднеше прекалено напред, тя имаше специфичен жест, с който я връщаше назад, просто едно естествено движение. Понякога ми се искаше да й кажа: Моля те, направи го пак, остави косата си да падне напред и я отхвърли назад. Само че, разбира се, щеше да е глупаво. Всичко, което правеше, беше толкова деликатно. Начинът, по който прелистваше страниците. Начинът, по който стоеше изправена или седеше. Начинът, по който пушеше, пиеше. Всичко. Дори когато правеше неща, които се смятат за грозни — например да се прозява или да се протяга — правеше ги красиво. Истината е, че при нея нищо не можеше да бъде грозно. Беше прекалено красива.