Добре, казах аз, но не помръднах.
Помръдна тя и ръцете ни се докоснаха, раменете ни. Не спря да говори за картините, които гледахме, стори ми се, че не мисли за докосването, но след няколко страници изведнъж ме погледна.
— Ти не слушаш.
Слушам, отговорих й.
— Не, не слушаш. Мислиш си за това, че ме докосваш. Вдървен си. Отпусни се.
Нямаше полза, беше ме накарала да се стегна целия. Тя стана. Беше със синята тясна пола, която й бях купил, черен пуловер и бяла блуза, цветовете наистина й отиваха. Застана пред мен и след малко каза:
— О, Боже!
После отиде и удари с юмрук стената. Понякога го правеше.
— Имам един приятел, който ме целува всеки път, когато ме види и това не означава нищо. Неговите целувки не значат нищо. Той целува всички. Той е твоята противоположност. Ти нямаш никакъв контакт с никого, а той има контакт с всички. И двамата сте еднакво болни.
Аз се усмихвах. Често се усмихвах, когато ме нападаше, нещо като самозащита.
— Престани с тази зловеща усмивка!
Нямам какво повече да направя. Ти винаги си права.
— Но аз не искам винаги да съм права. Кажи ми, че греша!
О, но ти си права. Знаеш, че си права.
— Боже, Фердинанд! — после още два пъти „Фердинанд“, „Фердинанд“ и после сякаш отправи молитва към небето или се преструваше на човек, изпитващ силна болка, така че трябваше да се засмея, но изведнъж тя стана сериозна, или само играеше.
— Това не е малко. Ужасно е, че не можеш да се отнасяш с мен като с приятел. Забрави пола ми. Просто се отпусни!
Ще се опитам, казах. Но тя не седна до мен отново. Облегна се на стената и зачете друга книга.
Друг ден, беше долу, тя просто изпищя. Без никаква причина. Аз нагласях една нейна рисунка, исках да я видя окачена на стената, тя седеше на леглото и изведнъж изпищя, смразяващ кръвта писък нададе, аз бързо скочих, захвърлих тиксото, а тя само се разсмя.
Какво става, попитах я.
— Просто ми се допищя — ми отговори.
Беше непредсказуема. Винаги критикуваше начина, по който говоря. Един ден си спомням, че каза: — Знаеш ли какво правиш ти? Знаеш ли как дъждът отмива цветовете от всичко? Ето това правиш ти с езика. Замазваш го всеки път, щом отвориш уста.
Това е само един от многото примери за начина, по който се отнасяше с мен.
Един ден се опита да ме заблуди като заговори за родителите си. Тя с дни преди това говореше колко щели да се тревожат те и колко жестоко било от моя страна, да не ги уведомя. Казвах й, не мога да поема такъв риск. Но един ден след вечеря тя ми каза, ще ти обясня как да го направиш, така че да няма никакъв риск. Вземаш ръкавици. Вземаш малко листа и пликове от магазина. Диктуваш ми писмо и аз пиша. Отиваш до най-близкия по-голям град и го пускаш. Не могат да те проследят. Пощенските пликове са еднакви навсякъде.
Е, тя така настояваше за това, че накрая, един ден, направих каквото ми предложи и купих хартия и пликове. Вечерта й дадох един лист и й казах да пише.
Аз съм на сигурно място и съм в безопасност, продиктувах аз.
Тя го написа и каза: — Това е долнопробен език, но няма значение.
Пиши каквото ти казвам, отговорих и продължих: Не се опитвайте да ме намерите, невъзможно е.
— Нищо не е невъзможно — изкоментира тя. — Самонадеян както винаги.
За мен добре се грижи един приятел, продължих аз, после й казах: Това е всичко. Само се подпиши.
— Не мога ли да напиша: „Мистър Клег ви изпраща много поздрави“.
Много смешно, казах аз. Тя написа още нещо и ми подаде листа. Най-отдолу пишеше: „Ще се видим скоро, с обич, Нанда.“
Какво е това, попитах?
— Бебешкото ми име. Така ще знаят, че съм го писала аз.
Предпочитам Миранда, казах й. За мен то беше най-хубавото име. Когато надписа плика, аз сложих вътре листа и за щастие погледнах. На дъното имаше друго листче, не по-голямо от цигарена хартийка. Не знам как, но сигурно го е имала подготвено отпреди и го е мушнала без да видя. Разтворих го и я погледнах. Изглеждаше невъзмутима. Само се облегна на стола и се втренчи в мен. Беше написано с много малки буквички, но се четеше ясно. Не приличаше на другата бележка:
Мила М. Отвлечена от психопат, Ф. Клег. Служителя от кметството, спечелил лотарията. Затворена, изба в малка къща с греди в степите, дата отвън 1621 г. хълмист район, два часа от Лондон. Досега в безопасност. Страх ме е.