Наистина бях ядосан и шокиран, не знаех какво да направя. Най-накрая я попитах, страх ли те е наистина? Тя не отговори нищо, само кимна.
Но какво съм ти направил? Попитах я.
— Нищо. Затова ме е страх.
Не разбирам.
Тя погледна надолу.
— Очаквам всеки момент да направиш нещо.
Обещах ти и ще ти обещая пак, казах й. Ти се сърдиш и се цупиш, когато не вярвам на твоите обещания, не виждам защо аз да не се цупя, когато не вярваш на моите.
— Съжалявам.
Вярвах ти, казах. Мислех, разбрала си, че се държа както трябва с теб. Добре. Знай, че няма да се оставя да ме използваш. Твоето писмо не ме интересува.
Мушнах го в джоба си.
Последва дълга пауза, знаех, че ме гледа, но не исках да я погледна аз. Тогава неочаквано се изправи, застана до мен и сложи ръце на раменете ми, така че ща не ща трябваше да я погледна. Накара ме да я погледна в очите. Не мога да го обясня, когато беше искрена, можеше да извади навън и душата ми, в ръцете й бях като восък.
Тя каза:
— Сега се цупиш като малко момче. Забравяш, че ме държиш тук принудително, със сила. Признавам, не е груба сила, но въпреки всичко ме плаши.
Докато ти спазваш обещанията си и аз ще спазвам моите, казах аз. Бях почервенял, разбира се.
— Но аз не съм ти обещавала да не се опитвам да избягам, нали?
Очакваш с нетърпение деня, когато ще ме видиш за последно. Все още съм никой за теб, нали?
Тя се обърна леко настрани: — Искам за последно да видя тази къща. Не теб.
И ме смяташ за луд, казах аз. Мислиш ли, че един психопат ще се отнася към теб както се отнасям аз? Досега щеше да те е убил! Като този Кристи! Сигурно си мислиш, че те дебна с кухненски нож или нещо подобно. (Този ден наистина ми беше дошла до гуша.) Колко по-глупава още можеш да станеш? Добре. Смяташ, че не съм нормален щом те държа така тук. Може и да не съм. Но, казвам ти, такива неща щяха да стават непрекъснато, ако хората имаха пари и време да ги правят. Дори и сега се случва по-често, отколкото си представяш. Полицията знае, разбира се, но цифрите са такива, че не смеят да ги кажат.
Тя ме гледаше втренчено. Сякаш бяхме съвсем непознати хора. Сигурно съм изглеждал смешно, никога през живота си не бях говорил толкова много.
— Не гледай така — каза тя. — Боя се от нещо в теб, което дори не подозираш, че съществува.
Какво, попитах аз, все още ядосан.
— Не знам. То е стаено някъде в тази къща, в тази стая, в цялата ситуация, дебне, за да скочи. В известен смисъл, то е срещу двама ни.
Това са само приказки.
— Всички желаем да имаме неща, които не можем да имаме. Да си приличен човек, означава да приемеш този факт.
Всички получаваме това, което можем да вземем. И ако не сме имали много през по-голямата част от живота си, после, когато положението се промени, компенсираме колкото можем, казах аз. Разбира се, ти няма как да знаеш това.
После тя ми се усмихна, сякаш беше много по-възрастна от мен. — Имаш нужда от психиатрично лечение.
Единственото лечение, от което имам нужда, е да се отнасяш към мен, като с приятел.
— Но аз го правя, не виждаш ли? — каза тя.
Последва голяма пауза, която тя наруши.
— Не чувстваш ли, че всичко продължи повече от достатъчно.
Не, казах аз.
— Няма ли да ме пуснеш да си вървя сега?
Не.
— Можеш да завържеш устата и ръцете ми и да ме закараш до Лондон. Няма да кажа на никого.
Не.
— Но сигурно има нещо, което би искал да правиш с мен.
Просто искам да съм с теб. През цялото време.
— В леглото?
Казах ти, не.
— Но искаш?
Предпочитам да не говорим за това.
Тогава тя млъкна.
Не си позволявам да мисля за нещата, които знам, че не са прилични. Не го смятам за правилно.
— Наистина си необикновен.
Благодаря, казах аз.
— Ако ме пуснеш да си вървя, ще искам да те виждам отново, защото си много интересен.
Както ходиш в зоологическата градина? Попитах аз.
— Искам да се помъча да те разбера.
Никога няма да успееш. (Все едно мога да призная, че ми харесваше да бъда „тайнствения мъж“. Струваше ми се, че така й показвам, че не всичко знае.)
— Може би изобщо не трябва.
Тогава изведнъж тя падна на колене пред мен, с ръце нагоре, и докосна върха на главата си, като ориенталка. Направи го три пъти.