— Ще приеме ли тайнственият велик господар, извиненията на низшия роб?
Ще помисля за това, казах аз.
— Лош роб много извинява за лош писмо.
Трябваше да се засмея, тя можеше да изиграе всичко.
Остана на пода, коленичила и с ръце на пода до нея, по-сериозна, вперила очи в мен.
— Тогава ще изпратиш ли писмото?
Накарах я да повтори молбата си, но после склоних. Това почти беше голямата грешка в живота ми.
На следващия ден отидох до Лондон. Казах й, като истински глупак, че отивам там и тя ми даде списък за покупки. Много неща. (По-късно разбрах, че за да ме забави по-дълго време.) Трябваше да купя някакво специално чуждестранно сирене и да отида на едно място в Сохо, където продават немските кренвирши, които тя обича. Също имаше и някои плочи, дрехи и други неща. Искаше и картини от някакъв художник — той или никой друг. Този ден бях наистина щастлив, нямаше и облаче в небето. Мислех, че е забравила за четирите седмици, е не точно забравила, но поне, че е приела факта, че ще искам още. Бълнуване от света на фантазиите.
Върнах се, когато беше време за следобедния чай и разбира се, веднага отидох долу, за да я видя, но още в първия момент разбрах, че нещо не е наред. Нямаше вид като да се радва, че ме вижда и дори не погледна нещата, които й донесох.
Скоро разбрах за какво става дума — беше изкъртила от мазилката четири камъка, предполагам, за да пробие проход. По стъпалата имаше мръсотия. Извадих единия от камъните от мястото му без никакво усилие. През цялото време тя стоеше на леглото и ме наблюдаваше. Зад него имаше друг камък, така че, всичко беше наред. Но разбрах играта й — кренвиршите, специалните картини и така нататък. Всичките сапунени мехури.
Опитала си се да избягаш, казах аз.
— О, млъкни! — извика тя. Започнах да се оглеждам за това, с което го е направила, изведнъж нещо прелетя покрай мен и издрънча на пода. Беше стар шестинчов пирон, който не знам как е попаднал у нея.
За последен път те оставям сама толкова дълго, казах й. Повече не мога да ти имам доверие.
Тя просто се обърна, не искаше да говори и аз страшно се уплаших да не започне отново гладната си стачка, така че не настоявах много. Тогава я оставих. По-късно й занесох вечерята. Тя мълчеше и аз си отидох.
На следващия ден отново всичко беше наред, освен че не говореше, каза само една дума за бягството, което едва не успя; след това никога повече не го спомена. Но видях, че на китката има драскотина и когато се опитваше да държи молив и да рисува, лицето й се изкривяваше.
Не пуснах писмото. Полицаите са страшно хитри за някои неща. Братът на един от колегите ми в общината работеше в Скотланд Ярд. Достатъчни са им няколко прашинки и могат да кажат откъде си и всичко останало.
Разбира се, когато тя ме попита аз почервенях; казах й, че е защото не ми се доверява и така нататък. Изглежда тя прие това обяснение. Може и да не беше съвсем добре по отношение на родителите й, но от думите й личеше, че те не заслужават много, а и не можеш да мислиш за всеки. Най-напред, най-важните неща, както казват.
Направих същото и за парите, които тя искаше от мен да изпратя на движението срещу водородната бомба. Написах чек и й го показах, но не го изпратих. Тя поиска доказателство (разписка), но й казах, че съм го изпратил анонимно. Направих го, за да се почувства по-добре (затова написах чека), но не виждам смисъл да хабя пари за нещо, в което не вярвам. Знам, че богатите понякога дават суми, но според мен го нравят, за да публикуват имената им или за да се измъкнат от данъчния чиновник.
При всяка нейна баня трябваше отново да завинтвам дъските на прозореца. Не исках да стоят там през цялото време. Всичко вървеше добре. Веднъж беше много късно (единадесет), така че махнах превръзката от устата й, когато влезе вътре. Нощта беше много ветровита, имаше истинска буря. Когато слязохме долу, тя пожела да поседи в дневната (скара ми се, че я наричам салон), разбира се със завързани ръце, изглежда нищо лошо не можеше да се случи, така че аз включих електрическата печка (тя ми каза, че имитацията на дърва е връх на падението и че трябва да паля истински огън, което започнах да правя по-късно).
Поседяхме там известно време, тя беше на килима и сушеше косата си, а аз разбира се, я гледах. Беше с някакви памучни панталони, които й бях купил и наистина изглеждаше привлекателна — изцяло в черно, освен един малък, червен шал. Целия ден преди да си измие косата, я носеше на две опашки. Едно от големите удоволствия за мен беше да гледам как е направена косата й всеки път. Пред печката, разбира се, тя беше разпусната и разстлана по гърба й, което харесвах най-много. След малко стана и се заразхожда из стаята, съвсем неспокойно. Не спираше да повтаря думата: „скука“. И пак, и пак. Звучеше смешно — при този ужасен вятър навън и всичко останало.