Изведнъж застана пред мен.
— Забавлявай ме. Направи нещо!
Добре, но какво? Попитах аз. Снимки?
Но тя не искаше повече снимки.
— Не знам. Пей, танцувай, каквото и да е.
Не мога да пея. Или да танцувам.
— Кажи ми всички смешни истории, които знаеш.
Не знам нито една, казах аз. Наистина беше така, не можех да се сетя нищо.
— Но трябва да знаеш! Мислех, че всички мъже знаят мръсни вицове.
Дори и да знаех, не бих ти казал.
— Защо?
Те са за мъжете.
— А за какво си мислиш, че си говорят жените? Бас хващам, че знам повече мръсни вицове от теб.
Няма да се изненадам, казах аз.
— О, ти си като живак. Човек не може да те пипне.
Тя се отдалечи, но изведнъж грабна една възглавничка от стола и я ритна срещу мен. Разбира се, аз се изненадах; станах, а тя направи същото с друга, после с още една, която не улучи и събори един меден чайник от страничната масичка.
Успокой се, казах аз.
— Хайде, о, костенурко! — извика тя (заприлича ми на литературен цитат). Както и да е, почти веднага тя грабна някаква кана от рафта над камината и я хвърли по мен, мисля, че извика „дръж“, но аз не я хванах и тя се разби в стената.
Успокой се, казах аз.
Но последва още една кана. През цялото време се смееше, нямаше нищо порочно, в истинския смисъл на думата, просто сякаш беше полудяла, като дете. Имаше една хубава чиния, с релефно селце на дъното, която висеше до прозореца, а тя я свали и я счупи. Не знам защо, тази чиния винаги ми е харесвала и не ми допадна особено, че я счупи, така че изкрещях, наистина силно, престани!
Тя само сложи палец на носа си, направи неприличен жест и се изплези. Като гаменче от улицата.
Казах, не трябва да се държиш така.
— Не трябва да се държиш така — повтори тя подигравателно.
После добави: — Моля те, ела от тази страна и ще мога да достигна онези хубави чинии зад теб. — До вратата имаше две. — Освен ако не искаш да ги счупиш сам.
Престани, настоях аз, достатъчно е.
Но изведнъж тя мина зад канапето и се спусна към чиниите. Застанах между нея и вратата, тя се опита да се промуши под ръката ми, само че аз хванах нейната.
Тогава внезапно се промени.
— Пусни ме — изрече съвсем тихо. Разбира се, не го направих, мислех си, че още се шегува.
Но тогава неочаквано повтори: — Пусни ме — с такъв противен глас, че я пуснах веднага. След това седна до печката.
— Донеси метла, ще измета — каза тя след малко.
Аз ще почистя утре.
— Аз искам да измета! — Като истинска съпруга.
Аз ще го направя.
— Ти си виновен.
Разбира се.
— Ти си най-съвършения образец на дребнобуржоазно еснафско тесногръдие, който някога съм срещала.
Така ли?
— Да, така е. Презираш истинската буржоазна класа заради снобизма й, заради снобското й поведение и начин на говорене. Нали е така? Но всичко това ти заменяш с ужасния си дребен отказ да мислиш гадни неща, да правиш гадни неща или ти самия да си гаден. Знаеш ли, че всички велики неща в историята на изкуството и всичко красиво в живота са всъщност точно това, което ти наричаш „гадно“? Или са предизвикани от чувства, които би нарекъл „гадни“. Предизвикани са от страст, от любов, от омраза, от истината! Знаеш ли това?
Не знам за какво говориш, казах аз.
— Нищо подобно! Знаеш! Защо не спреш да употребяваш тези тъпи думи: „гаден“, „хубав“, „приличен“, „правилен“, „истински“? Защо толкова се тревожиш за това кое е прилично и кое не? Ти си като стара мома, която смята, че бракът е мръсно нещо, и че всичко друго, освен чашата слаб чай в задушната й стая, също е мръсно! Защо отнемаш целия живот от живота? Защо убиваш цялата красота?
Никога не съм имал твоите привилегии, ето защо.
— Можеш да се промениш! Ти си млад, имаш пари. Можеш да се научиш. А какво си направил? Сънувал си някакъв дребен сън, от тези, които сънуват малките момченца и после мастурбират, предполагам, и се правиш на маймуна, за да се държиш прилично с мен, за да не трябва да признаеш пред себе си, че цялата работа с моето отвличане е гадна, гадна, гадна!