Тя внезапно спря. — Няма полза — продължи след малко. — Все едно че ти говоря на старогръцки.
Разбирам, казах. Искаш да кажеш, че не съм образован.
Тя почти изкрещя: — Толкова си глупав! Перверзен!
— Имаш пари. Всъщност, ти не си глупав, би могъл да станеш каквото си поискаш. Само трябва да се отървеш от миналото си. Трябва да убиеш леля си, къщата, в която си живял, хората, с които си живял. Трябва да станеш ново човешко същество.
Тя един вид завря лицето си в моето, като че ли ставаше дума за нещо, което лесно бих могъл да направя, само дето не искам.
Празни надежди, казах аз.
— Виж какво би могъл да направиш… Би могъл да колекционираш картини. Ще ти кажа какво да търсиш, ще те запозная с хора, които ще ти разкажат за колекционирането на произведения на изкуството. Помисли само за всички бедни художници, на които би могъл да помогнеш. Вместо да унищожаваш пеперуди като тъп гимназист.
Пеперуди колекционират и някои много умни хора, казах аз.
— Ох, умни… каква е ползата от това? Те човешки същества ли са?
Какво искаш да кажеш? Попитах аз.
— Щом не разбираш сам, аз не мога да ти обясня!
След това каза: — Изглежда винаги ти говоря от някаква височина. Ненавиждам това. Но сам си си виновен. Винаги се разпльокваш едно стъпало по-ниско, отколкото мога да сляза.
Понякога ме нападаше по този начин. Разбира се, прощавах й, макар че в момента ме болеше. Тя искаше да съм някой друг, не какъвто съм. Какъвто никога не бих могъл да бъда. Например, цялата тази нощ, след като ми каза за събирането на картини, аз мислих върху това; сънувах, че вече колекционирам, че имам голяма къща с известни платна по стените, че идват хора да ги гледат. Миранда също беше там, разбира се. Но през цялото време знаех, че е глупаво; никога не бих колекционирал нищо друго, освен пеперуди. Картините не означават нищо за мен. Бих ги събирал, но не защото аз изпитвам желание да го правя, така че нямаше никакъв смисъл. Тя не успя да разбере това.
Нарисува ме още няколко пъти, рисунките бяха съвсем добри, но в тях имаше нещо, което никак не харесвах — тя не се грижеше толкова да имат хубава прилика, колкото за това, което наричаше мой „вътрешен характер“. Така понякога носът ми беше толкова щръкнал, че можеше да те убоде, а устата ми беше стисната и неприятна, искам да кажа, повече, отколкото е в действителност, защото знам, че не съм красавец. Не смеех да си помисля за края на четирите седмици, не знаех какво ще се случи, мислех си, ще има спорове, тя ще се нацупи и ще я накарам да остане още четири — искам да кажа, струваше ми се, че имам някаква власт над нея, че ще направи, каквото поискам. Наистина живеех ден за ден. Имам предвид, нямах никакъв план. Само чаках. Дори очаквах да дойде полицията. Една нощ сънувах ужасен сън — те нахълтаха и аз трябваше да я убия, преди да влязат в стаята. (Струваше ми се, че съм длъжен да го направя.) Имах само възглавница на разположение. Аз я удрях с нея, а тя се смееше, после се нахвърлих и я съборих, а тя лежеше отпусната, но когато махнах възглавницата, пак се разсмя, само се бе преструвала, че умира. Събудих се целия в пот, дотогава въобще не бях сънувал, как убивам някого.
Започна да говори, за тръгването си няколко дни преди края. Продължаваше да повтаря, че няма да каже на никого и разбира се, трябваше да й кажа, че й вярвам, но знаех, че дори и да е искрена, родителите й и полицията все някога ще измъкнат от нея всичко. И ми приказваше как ще останем приятели, как ще ми помага да избирам хубави картини, ще ме запознае с хора, как ще се грижи за мен. През тези дни беше много мила; разбира се, не че нямаше причини за това.
Най-накрая дойде фаталният ден (10-ти ноември — 11-ти беше денят на освобождаването й). Първото нещо, което каза, когато внесох кафето й, беше дали не може да отпразнуваме събитието вечерта.
Гости искаш ли да поканим, пошегувах се аз, макар че сърцето ми беше натежало, длъжен съм да добавя.
— Само ти и аз. Защото… Е, заедно го преживяхме, нали?
После каза: — И искам да е горе, в трапезарията.
Съгласих се на това, нямах друг избор.
Направи списък на нещата, които да купя от луксозната бакалница в Люис и ме попита, дали не бих купил шери и бутилка шампанско, на което отговорих, разбира се, ще купя. Никога не съм я виждал толкова възбудена. Предполагам, че и аз съм бил възбуден. Дори тогава. Каквото чувстваше тя, същото чувствах и аз.