За да я накарам да се разсмее, казах, и разбира се, с вечерно облекло. А тя отвърна: — О, как бих искала да имам хубава рокля. И ще ми трябва още топла вода, за да измия косата си.
Казах й, ще ти купя рокля. Само ми кажи както по-рано цвета и така нататък, ще видя какво има в Люис.
Смешно, толкова внимавах, а ето че пак почервенях. Тя ми се усмихна. Въпреки всичко.
— Знаех, че е Люис. На една от възглавниците има етикет. Искам черна рокля, не бисквитена или сива… не, чакай. — И тя отиде до кутията с бои и размеси цветове, както направи преди, когато искаше шал със специален цвят, при отиването ми до Лондон. — Този цвят, и трябва да е обикновена, до коляното, не дълга, такива ръкави (нарисува ги), или без ръкави, нещо такова, или такова. — Винаги ми харесваше, когато рисува. Беше толкова бърза, пърхаща, струваше ми се, че няма търпение да завърши това, каквото е започнала.
Естествено, мислите ми през този ден далеч не бяха щастливи. Аз обикновено не кроя планове. Не знам какво си мислех, че ще стане. Дори не знам, дали не ми мина през ума да спазя споразумението, макар че беше изтръгнато със сила от мен, а принудените обещания не са обещания, както казват.
Всъщност отидох до Брайтън и след дълго търсене, намерих тъкмо такава рокля в един малък магазин; веднага си личеше, че е качествена, дори първоначално не искаха да ми я продадат без да я донагласят да й бъде точно по мярка, нищо че беше нейният номер. Е, когато се връщах към караваната, минах покрай един друг магазин, бижутерски и изведнъж ми мина през ум, че би се зарадвала на някакъв подарък и още, че това би улеснило нещата, когато стигнем до най-важното. На парче черно кадифе беше поставена огърлица с диаманти и сапфири, с формата на сърце, спомням си — имам предвид, огърлицата беше нагласена под формата на сърце. Влязох вътре, тя струваше триста лири и едва не си излязох, но надделя щедростта в природата ми. В края на краищата, имах толкова пари. Жената зад щанда си я сложи и наистина изглеждаше хубава и скъпа. Камъните са малки, каза тя, но са много фино шлифовани, а и този викториански дизайн… Спомних си, как Миранда каза един ден, че много харесва викторианските неща, така че, това реши въпроса. Имаше проблеми с чека, разбира се. Отначало жената не искаше да го вземе, но я накарах да се обади в банката и след това много бързо запя друга песен. Ако я бях заговорил с глас като онези, „тра-ла-ла“, и й бях казал, че съм лорд Мърсоч, или нещо такова, бас хващам, че… но, не, сега нямам време за това.
Смешно е, как една идея води до друга. Докато купувах огърлицата, видях някакви пръстени и така се зароди плана да я помоля да се омъжи за мен, и ако каже „не“, това ще означава, че трябва да я задържа при мен. Ето това беше изход. Знаех, че не би казала „да“. Така че купих един пръстен. Беше съвсем хубав, но не много скъп. Колкото да й го покажа.
Когато се прибрах измих огърлицата (не можех и да си помисля, че е докосвала кожата на онази жена) и я скрих, така че да мога да я извадя, когато дойде моментът. След това подготвих всичко, както тя каза: имаше цветя, сложих бутилките на страничната масичка, подредих всичко като в гранд хотел, с нужните предпазни мерки, разбира се. Уговорката беше да сляза долу и да я взема в седем. Не трябваше да я виждам, след като донесох пакетите — също както преди сватба.
Реших този път да я оставя да се качи горе без да завързвам устата и ръцете й, щях да поема риска, но щях зорко да следя какво прави и да държа хлороформа под ръка, в случай, че се случи някаква неприятност. Например, ако някой почука на вратата, можех бързо да използвам марлята и да я оставя завързана в кухнята, за да отида да отворя.
Е, в седем бях с най-хубавия си костюм, риза и вратовръзката, която бях купил, и слязох долу да я видя. Валеше, което беше много хубаво. Накара ме да изчакам около десет минути и после излезе. Ако някой ме беше духнал, щях да падна. За миг ми се стори, че не е тя — беше толкова различна. Беше напарфюмирана с френския парфюм, който й бях дал и беше истински гримирана за първи път, откакто ми гостуваше; беше с роклята и наистина й отиваше, някакъв кремав цвят, много семпла, но елегантна, ръцете и врата й бяха голи. Въобще не беше момичешка рокля, правеше я да изглежда истинска жена. Косата й беше вдигната високо нагоре, много красиво. Стил „Ампир“, каза тя. Приличаше на някое от онези момичета, които се снимат по списанията — наистина бях изумен, колко хубава можеше да бъде, когато пожелае. Помня, че и очите й ми се сториха не като друг път — около тях беше нарисувала черни линии, така че изглеждаше изтънчено. Изтънчено, това точно е думата. Разбира се, накара ме да се чувствам тромав и непохватен. Изпитвах същото чувство както, когато гледам как се появява имаго и после трябва да го убия, искам да кажа, красотата те обърква, вече не знаеш какво искаш да направиш, какво трябва да направиш.