— Е? — завъртя се на пети, за да се покаже.
Много хубаво, рекох аз.
— Това ли е всичко? — Тя ме погледна изпод вежди. Наистина изглеждаше страхотно.
Красиво, казах. Въобще не знаех какво да говоря, исках да я гледам през цялото време, а не можех. Също така, чувствах се и уплашен.
Искам да кажа, стори ми се, че сега сме по-далече един от друг от когато и да било. И все повече се убеждавах, че не мога да я пусна да си отиде.
Е, попитах я, ще се качим ли горе?
— Без въжета, без запушена уста?
Вече няма за кога, казах й, край с тези работи.
— Мисля, че това, което правиш днес, и което ще направиш утре, ще са едни от най-хубавите неща, които някога са ти се случвали.
Едни от най-тъжните. Не можех да се въздържа и да не го кажа.
— Не, не е така. Това е начало на нов живот. Ти ставаш нов човек. — И тя протегна ръка, взе моята и ме поведе нагоре по стълбите.
Валеше като из ведро и тя само си пое дъх, преди да влезем в кухнята и после през трапезарията, в салона.
— Хубаво е — каза.
Ако не се лъжа, ти ми обясни, че тази дума не означава нищо, отговорих аз.
— Някои неща все пак са хубави. Мога ли да си налея чаша шери? — Аз налях и за двама ни. Е, стояхме там, тя ме разсмиваше, правеше се, че стаята е пълна с хора, тя им махаше и ги поздравяваше, разказваше ми за тях, а на тях — за моя нов живот. После пусна една плоча на грамофона, някаква мека музика и изглеждаше много красива. Беше толкова променена, очите й сякаш бяха оживели, а френският парфюм, който изпълваше стаята, шерито и топлината от камината, истински дърва този път, успях да забравя какво трябваше да направя по-късно. Дори казах някакви глупави шеги. Както й да е, тя се смя.
Наля втора чаша и отидохме в другата стая, където на стола бях оставил подаръка й. Видя го веднага.
— За мен?
Отвори и виж сама, отвърнах аз. Тя махна хартията и отдолу се показа тъмносинята кожена кутийка, натисна бутончето и не каза нищо повече. Просто гледаше втренчено камъните.
— Истински ли са? — Беше възхитена, наистина възхитена.
Разбира се. Това са малки камъни, но пък са от високо качество.
— Фантастични са! — каза тя. После протегна кутийката към мен. — Не мога да ги взема. Разбирам, мисля, че разбирам защо искаш да ми ги подариш и съм ти много благодарна, но… не мога да ги взема.
Искам да го направиш, настоях аз.
— Но… Фердинанд, ако един млад мъж даде на момиче подарък като този, това може да означава само едно нещо.
Какво, попитах аз.
— Другите хора си мислят гнусни неща.
Вземи огърлицата. Моля те.
— Ще я нося тази вечер. Все едно че е моя.
Твоя е, казах аз.
Тя заобиколи масата с кутийката в ръце и ми я подаде.
— Сложи ми я. Когато подаряваш бижу на някое момиче, трябва да му го сложиш сам.
Тя стоеше съвсем близо до мен и ме наблюдаваше, после се обърна, а аз взех огърлицата и я сложих около врата й. Доста се озорих докато я закопчая, ръцете ми трепереха, за първи път докосвах кожата й, освен ръката й. Миришеше толкова хубаво, бих могъл да стоя така цялата вечер. Сякаш бях в една от онези реклами, превърнала се в действителност. Накрая тя се обърна и ме погледна.
— Хубава ли е? — Аз кимнах, не можех да говоря. Исках да кажа нещо хубаво, някакъв комплимент.
— Искаш ли да те целуна по бузата?
Аз не казах, но тя сложи ръка на рамото ми, вдигна се леко на пръсти и ме целуна. Сигурно съм изглеждал разгорещен, бях толкова почервенял, че можех да пламна като факла, струва ми се.
Е, ядохме студено пиле и някои други неща; отворих шампанското и беше много приятно, изненадах се. Щеше ми се да бях купил още една бутилка, толкова лесно се пиеше, не опияняваше много. Въпреки всичко, смяхме се много, тя беше истински остроумна, когато отново започна да говори с хора, които не са всъщност в стаята и така нататък.
След вечеря направихме кафе заедно в кухнята (аз бях нащрек, разбира се), занесохме го в салона и тя пусна някаква джазова музика, която й бях купил. Дори седнахме заедно на канапето.
След това играхме шарада. Тя имитираше разни неща — срички от думи, а аз трябваше да отгатвам кои са те. Не бях много добър, нито в познаването, нито в имитирането. Спомням си, една от нейните думи беше „пеперуда“. Тя повтаряше и повтаряше, а аз все не можех да позная. Изредих „самолет“ и всичките птици, за които се сетих, а накрая тя се отпусна на стола и каза, че съм безнадежден. След това дойде танцуването. Опита се да ме научи „джайв“ и „самба“, но това означаваше да се докосвам до нея, толкова се обърках, че изобщо не успях да улуча ритъма. Трябва да си е помислила, че наистина бавно загрявам.